Рисковете за Иън бяха много по-малки. Наистина, щеше да загуби работата си, но в края на краищата можеше да намери нещо друго. Но просто бе по-лесно да се придържа към версията на Ерик за случилото се и с времето ставаше все по-трудно да промени решението си.
Постъпи глупаво, като каза на Ленка за Ерик. Никога нямаше да му прости убийството й. Иън винаги бе харесвал Ленка. Двамата бяха преживели много хубави моменти заедно в седмиците преди смъртта й. Но и досега той се чувстваше неспособен дори да протестира срещу убийството й заради страха си от Ерик. Е, вече нямаше да е така.
Излезе от кафето гневен и тръгна към реката. Дъждът най-после бе спрял и улиците бяха тихи в неделната сутрин, с изключение на странната група уелски махмурлии, залитащи след нощното пиянство. От вида им Иън заключи, че техният отбор е загубил.
Какво можеше да направи? Някъде около час сериозно се забавлява с идеята да убие Ерик. Това щеше да е справедливо възмездие за убийството на Алекс и особено на Ленка. Щом Ерик можеше толкова хладнокръвно да убива старите си приятели, защо Иън да не може?
Но знаеше, че това няма да стане. Не че имаше скрупули. Според него копелето си го заслужаваше. На Иън просто не му стискаше. Практическите подробности по планиране и извършване на убийство просто не бяха по силите му.
Спря в друго кафе някъде на „Маре“ за една ранна бира, цигара и нещо за хапване. Облаците започнаха да се разкъсват и сред тях си пробиха път тънки снопове слаби слънчеви лъчи.
Ако не убиеше Ерик, как трябваше да постъпи? Не можеше да продължава да заравя главата си в пясъка и да се преструва, че не знае нищо. Крис беше непоколебим и Иън не го подценяваше. Ако Крис успееше да разобличи Ерик, Иън нямаше да може да твърди, че е невинен свидетел. Щеше да загази здравата и да извади късмет, ако отърве затвора. Даже ако Ерик успееше да запази нещата в тайна, това щеше да е жесток процес. Още хора щяха да бъдат наранени или убити, може би и самият той. А той не искаше да прекара останалия си живот под сянката на това събитие, на което бе станал свидетел, но за което не се чувстваше отговорен.
Трябваше да направи това, което бе длъжен да направи още преди години. Да говори. Противопоставянето на Ерик щеше да е опасно. Но нещата бяха стигнали точката, в която бе не по-малко опасно да не прави нищо.
Допи бирата и тръгна към остров Сен Луи. Пълноводна от дъжда, Сена бързаше към морето, дърпайки подпорите на мостовете, които препречваха течението й. Сега наоколо се виждаха повече хора, изкушени от мижавото слънце. Внезапно Иън се почувства по-добре от седмици насам. Сигурно по-добре от цели десет години. Разбира се, щеше да е трудно да реши на кого да разкаже. Можеше да опита да отиде в някой полицейски участък в Лондон. Или може би в Прага или Ню Йорк. Може би първо трябваше да си намери адвокат. Или да поговори с някой журналист. Всъщност, като помислеше за това, най-подходящият човек щеше да е Крис. Наистина всеки път, когато се виждаха напоследък, се счепкваха, но иначе Крис беше добър човек. Честен. Щеше да направи каквото трябва. Щяха да си дадат един на друг моралната подкрепа, необходима, за да преживеят това изпитание.
Колкото повече вървеше, толкова по-сигурно ставаше решението му. Накрая се върна в хотела, за да направи резервация за полет до Лондон на другия ден, да подремне и да се надруса.
След три часа, ободрен от решението си, от почивката и най-вече от поетия бял прах, той излезе за последната си вечер в Париж. Посети няколко бара по левия бряг на Сена и се натъкна на две датски момичета в някакво заведение близо до моста Сен Мишел. Престори се на французин и помисли, че се справя много добре с тази роля. Френският му не беше лош, а английският му с френски акцент бе достатъчно добър, за да заблуди датчанките. Прекарваше си добре, както и те. Вечерта бе много приятна, но после едната започна да го гледа с подозрение. На Иън не му пукаше, защото другата, с по-големия бюст, изглежда все още го смяташе за страхотен и се държеше много приятелски. След това подозрителната отведе приятелката си до тоалетната и двете не се върнаха.
След като почака половин час, Иън сви рамене, изпи още една бира и излезе от бара с убеждението, че след като бе успял да омае тези момичета, ще успее и с други.
Беше много пиян. Повървя няколко минути, без да знае къде отива. Озова се в тиха уличка на жилищен квартал далеч от баровете.
— Иън?
Обърна се. Съзнанието му бе прекалено замъглено, за да се изненада, че някой знае името му.