Ножът се заби дълбоко в гърдите му между третото и четвъртото ребро и прониза сърцето му.
4.
Понеделникът беше много зает. На Крис му беше приятно да се зарови в работа. Така нямаше време да се тревожи за Меган, Иън или Дънкан. Оли страшно се зарадва на новината за кувейтската „Роял банк“. Пазарът се срина отново, но те не даваха пет пари. Това означаваше само, че загубите на Руди ще са по-големи, а „Роял банк“ щеше да влезе във фонда на по-ниска цена. Крис с облекчение разговаря с Халид по телефона — той се тревожеше да не би Дънкан да е забравил да му предаде разговора им. Халид искаше да инвестира веднага, така че Крис и Оли изминаха пеша половин километър до офиса на „Роял банк“ на Кувейт и представиха фонда пред Халид и неговия арабски шеф. Халид зададе някои провокиращи въпроси, но Крис успя да му отговори добре. Стана ясно, че Халид и шефът му вече са взели решение. Искаха да инвестират!
Същият следобед Крис осъществи телефонното обаждане, което очакваше цял ден.
— Добро утро, Руди, обажда се Крис.
— Да?
— Руди, страхувам се, че имаме проблем — заяви Крис, като се стараеше да говори, без да издаде радостта си.
— Проблем ли? Какъв проблем?
— Става дума за цената на фонда, Руди. Тя спада много лошо. „Юрика телеком“ все още върви надолу. И тези германски трусове сериозно засегнаха нашите позиции в държавни облигации. Това е доста неприятно.
— И не звучи добре.
— Питах се дали при тези падащи цени няма да поискаш да преразгледаш решението си?
— Ти знаеш какво е решението ми — сопна се Руди.
„Много добре“ — помисли Крис.
— Ако можеш да изчакаш още месец, може би нещата ще се подобрят — каза Крис. Мъчеше се да говори неуверено.
— Да чакам цял месец? — възкликна Руди. — Ти си луд. Искам да изляза. И искам да изляза веднага!
— Но все още остават две седмици до края на трийсетдневното ти предизвестие.
— Не ме интересува. Искам веднага да ме измъкнеш от това сметище, чуваш ли?
— Не съм сигурен, че има начин да стане.
— Гледай да измислиш начин — изръмжа Руди.
Крис остави Руди да виси на телефона няколко прелестни секунди.
— Добре, има един инвеститор, когото може и да успея да убедя да купи твоя дял — каза той накрая. — Но ще се изненадам, ако успеят толкова бързо да влязат във фонда.
— Опитай да ги накараш — сопна се Руди.
— Сигурен ли си?
— Сигурен съм. Захващай се за работа.
Крис затвори, потропа с пръсти по бюрото около двайсет минути и отново позвъни на Руди.
— Имаме късмет — обяви той. — Мисля, че намерих хора. Могат да влязат бързо. Ако можеш да изпратиш по факса нарежданията си днес следобед, до утре ще успееш да излезеш от фонда.
— Чакай до факса — каза Руди и затвори.
До пет часа Крис и Оли вече имаха нарежданията на „Обединени ветерани“ да продадат техния дял и подобно нареждане от „Роял банк“ на Кувейт за покупката му. Кувейтците се задължаваха да инвестират и още седем милиона евро. Жижка също изпрати факс, анулирайки предишните си инструкции за изтегляне от фонда. „Юрика телеком“ все още се намираше в същото лошо положение и изгледите за германската икономика не бяха цветущи, но „Карпейтиън“ щеше да оцелее.
— Не мога да повярвам — каза Оли за кой ли път. — Просто не мога да повярвам.
Крис се облегна на стола и се усмихна. Погледна към бюрото на Ленка. Тя щеше да е доволна от тях, където и да се намираше.
— Оли?
— Да?
— Ще преместиш нещата си отсреща, нали?
— Какво, сега ли?
— Не, не сега. Утре сутринта. Сега ще отида да купя бутилка шампанско за теб и Тина.
Маркъс седеше в колата си и пиеше кафе от „Роян“. Гледаше как от време на време някоя кола спира на паркинга. Познаваше повечето клиенти. Даже за тези, които не познаваше, можеше да каже, че никой не е Ерик Асл.
Ерик му се обади от летището в Бърлингтън. Бе постъпил по-възпитано от онзи другия, който просто се бе появил неканен. Маркъс отказа да го приеме в къщата си. Предложи да се срещнат в „Роян“ в три и петнайсет. Държеше много на този час, макар това да означаваше, че Ерик трябва да почака. В три и петнайсет Карл винаги се отбиваше за чаша кафе и поничка. Точен като часовник. И Маркъс искаше Карл да бъде там, когато се срещне с Ерик.
В три и десет до тротоара спря очукана кола с номера от Върмонт. От нея слезе мъж с шлифер с тютюнев цвят, огледа се и внимателно тръгна през снега и кишата към входа на ресторанта. Спря, огледа отново паркинга и влезе. Беше с две-три години по-млад от Маркъс — на възрастта, на която щеше да е Алекс, ако беше жив. Маркъс чакаше и наблюдаваше, стиснал пушката на седалката до себе си. Но Ерик беше сам.