Професор Уолдърн не бе единственият труден човек в програмата. Аби Холис бе един малък Хитлер. Обикаляше насам-натам и преди, и след заниманията, и се заяждаше с всички.
Недоверието на Ленка към Аби се превърна в презрение след един инцидент през втората седмица на програмата. Ленка се обличаше предизвикателно: носеше стилни рокли, къси поли, прилепнали блузи, кашмирени пуловери и елегантни копринени шалове. Приличаше повече на парижанка, отколкото на нюйоркчанка. Разбира се, това допадаше на всички мъже в програмата, но много от жените бяха засегнати и Крис дочу някои от тях да размишляват как е успяла да събере такъв гардероб със заплатата на курсистка.
Една сутрин, докато тя разговаряше с Крис и Дънкан във фоайето пред аудиторията, към тях се приближи Аби. Ленка носеше костюм с панталони в неутрален светлосив цвят, вероятно най-консервативният тоалет, който бе обличала някога.
— Ленка, мога ли да ти кажа нещо? — Аби я хвана за ръката и й прошепна нещо, което Крис и Дънкан не успяха да доловят. Но чуха съвсем ясно отговора на Ленка:
— Дрехите ми били неподходящи!? Какво искаш да кажеш?
Аби погледна Крис и Дънкан и отговори:
— Носенето на панталони в „Блумфийлд Уайс“ не е уместно.
— Това е абсурдно! — изсумтя Ленка. — Виж Крис и Дънкан. Те са с панталони. Повечето хора в програмата носят панталони. Сидни Стол, нашият председател, носи панталони. Защо аз да не нося?
— Знаеш какво имам предвид — каза Аби. Лицето й се зачерви, но стигнала дотук, тя нямаше намерение да отстъпва. — Неуместно е за жени да носят панталони.
— Значи мъжете могат, но не и жените, така ли? Чия идея е тази? Басирам се, че е на някоя жена.
— Не знам чия е идеята — отвърна Аби. — Но жените тук просто не носят панталони.
— Е, значи вече носят — отговорни Ленка и бързо влезе в аудиторията.
По време на почивката се присъедини към Крис и другите до машината за кафе и възкликна:
— Тази жена е невероятна! Видяхте ли костюма й и ужасната й смачкана блуза? Това трябва да се забрани.
— Миналата година тя е била една от нас — каза Алекс.
— Какво искаш да кажеш?
— Била е курсистка точно като нас. Очевидно не се е справила блестящо. Не е успяла да получи назначение след програмата, така че накрая е станала програмен координатор. Говори се, че трябва да се докаже пред Джордж Калхун, за да се измъкне оттук и да получи хубава работа.
— О, боже! — изстена Дънкан. — Ами ако това се случи на мен? Няма да го понеса.
За момент всички замълчаха, замислени за съдбата на онези, които нямаше да се измъкнат от последната четвърт.
— Програмата не затруднява повечето от нас — отбеляза Алекс. — Почти всички имат магистърски степени по бизнес администрация и са се занимавали с много от тези неща и преди. Но трябва да призная, че на мен ми идва малко нанагорно.
— И на мен — каза Дънкан.
— Просто материалът е твърде обширен — намеси се Крис, щастлив от признанието на Алекс, че не е подготвен за програмата. — Имам предвид, че в момента, в който разбереш една концепция, те ти сервират още две.
— Вижте, искате ли да се съберем тази вечер? Ако си помогнем, може би ще се справим. — Алекс погледна Ерик, който кимна.
— Това ще е добре — съгласи се Крис.
— Аз съм „за“ — каза Дънкан.
— Аз също — добави Иън.
— Позволявате ли на жените да носят панталони? — попита Ленка.
— Обикновено не — отвърна Алекс. — Но в твоя случай можем да направим изключение.
Апартаментът на Ерик и Алекс беше далеч на север в Уест Сайд. Беше просторен, но зле поддържан. Явно наемът се контролираше и собственикът нямаше интерес да го ремонтира. Мебелировката бе оскъдна и цареше студентски хаос. Но това, което ги порази най-много, бяха стените.
Четири или пет големи платна висяха из стаята и всяко изобразяваше нефтопреработвателни заводи или рафинерии по различно време на деня и нощта. Тръби, платформи, цилиндри, кули и комини се виждаха под странни ъгли и образуваха сложни геометрични мрежи. Оранжеви отблясъци, светлочервени пламъци и ослепително бели халогенни лампи допринасяха за мистерията на извършващите се процеси. Ефектът бе поразителен.