След пет минути се появи бялата полицейска патрулна кола. Маркъс се усмихна, изскочи от колата и каза:
— Здрасти, Карл.
— Как си, Маркъс? — попита полицаят.
Маркъс беше сигурен, че Карл всъщност му няма особено доверие, но след като живееше в района от девет години, знаеше, че заслужава поне поздрав. И ако влезеше в свада с външен за града човек, беше сигурен, че Карл ще застане на негова страна.
Ерик седеше в едно сепаре в дъното на ресторанта. Костюмът му контрастираше с джинсите, комбинезоните и мръсните тениски наоколо. Той вдигна поглед при влизането на Маркъс и изглежда, го позна — той приличаше на по-малкия си брат даже десет години след последната им фатална среща. Маркъс седна в едно сепаре близо до бара, на няколко крачки от любимото място на Карл, но достатъчно далеч, за да не се чува разговорът им. Улови погледа на Ерик и му кимна. Ерик взе чашата си с кафе и дойде при него точно когато Карл сядаше на мястото си на бара. Карл поръча поничка и чаша кафе и се впусна в обичайния си разговор със собственика Роян, който знаеше как да котка редовните посетители. Според Маркъс Карл прекарваше деня си в ядене из окръга и пак не успяваше да наддаде и грам — беше си все така мършав.
Очите на Ерик се стрелнаха към полицая, после той се усмихна.
— Играем по правилата, нали?
Маркъс не отвърна на усмивката му.
Ерик подаде ръка.
— Ерик Асл.
Маркъс не се ръкува.
— Какво искаш?
— Да си поговорим.
— Ами говори.
Маркъс правеше всичко възможно, за да изкара Ерик от равновесие, но не се получаваше. Ерик, изглежда, не се впечатляваше от грубостта му.
— Добре — каза той, отпи от кафето си и изгледа твърдо Маркъс.
— Казах, говори!
— Искам да говоря с теб за брат ти.
— Това го разбрах.
— Той беше мой приятел.
— Да бе. Точно както е бил приятел и на онзи другия. На онзи британец. Щом сте му били приятели, защо той е мъртъв?
Ерик не му обърна внимание и продължи тихо и спокойно.
— Както казах, той ми беше приятел. Срещнахме се през първата ни седмица в „Блумфийлд Уайс“. Сприятелихме се веднага — възгледите ни бяха различни от тези на повечето други курсисти. И двамата търсехме къде да се настаним. Той намери един апартамент, трябваше му съквартирант, попита ме и аз казах „да“.
— Бил си негов съквартирант?
— Да. Както казах, наистина се разбирахме добре. Канехме гости. Двама ергени могат да се повеселят здравата в Манхатън.
Келнерката дойде и Маркъс сопнато си поръча кафе. Ерик почака, докато тя отиде да го донесе, после продължи:
— Бях съсипан, когато се удави. Направих каквото можах, за да помогна на майка ви с погребението и всичко останало — тя беше прекалено болна, за да се справи сама. И след това прекарах доста време с нея, с майка ти. Но както знаеш, тя загуби воля за борба след смъртта му.
— Знам — каза Маркъс и преглътна. Разбира се, че не знаеше. Тогава беше на хиляди километри.
— С брат ти живяхме заедно само девет месеца, но той много ме впечатли. Имаше страхотно чувство за хумор. Никога не приемаше твърде на сериозно случващото се в „Блумфийлд Уайс“. Когато всички са напрегнати и обстановката е изнервена, аз понякога се опитвам да си представя какво би направил Алекс. Това някак си поддържа човешкото в мен.
Маркъс го наблюдаваше. Ерик говореше спокойно, почти с нежност. И не беше толкова нервен, колкото беше британецът.
— Видях някои от картините му — бяха наистина добри. Запазих една след смъртта му. Майка ти каза, че мога да я задържа. Той погубваше таланта си в инвестиционната банка.
Маркъс мълчеше. Не искаше Ерик да разбере, че е успял да го трогне. Но така си беше. Точно такива бяха нещата, които Маркъс искаше някой друг освен него да каже за брат му. Но досега никой не бе ги изрекъл.
Ерик отпи от кафето си.
— Продължавай — каза накрая Маркъс.
— Мислех, че случилото се с Алекс е останало в миналото. Но през последните няколко седмици разбрах, че не е така. Всичко започна малко след като ти се опита да се срещнеш с мен в Ню Йорк. Между другото, съжалявам, че тогава не те приех. Бях зает със сделки и освен това… Е, това няма значение.