— Аз ли?
— Разбира се, че ти. Не и след като Ленка е разговаряла с теб. Съмнявам се, че ще спрат с Иън.
— Ти какво ще правиш? — попита Маркъс.
— Какво мога да направя? Ще мълча. Ще се преструвам, че не знам нищо. Ами ти?
— Аз ли?
— Да. Ти беше първият, който заподозря, че има нещо нередно. Сега си сигурен, че е било така. Какво ще предприемеш?
— Не знам. Трябват ми доказателства.
— Ако намеря доказателства, ще ти ги предоставя — каза Ерик. — Но нямам намерение да ги търся.
— Не знам какво ще предприема — повтори Маркъс.
— Утре трябва да замина за Лондон. Ако ходиш там, обади ми се на клетъчния телефон. Може да мога да ти помогна. Ето визитната ми картичка. — Маркъс я взе и я пъхна в джоба си, без да я погледне. — Трябва да се направи нещо, нали?
Крис дойде на работа рано сутринта. Двамата с Оли трябваше да преоценят портфейла. Преоценката трябваше да определи цената, на която инвестицията на „Обединени ветерани“ щеше да бъде прехвърлена на „Роял банк“ на Кувейт. Това беше лесно с държавните облигации, но високодоходните облигации имаха много по-неясни цени, а тези на „Юрика телеком“ бяха най-мътни от всички.
До девет и половина имаха всички цени с изключение на „Юрика телеком“. Спогледаха се с Оли и Крис набра номера на Иън. Макар да знаеше, че Иън е в Париж, го потърси по име — по този начин бе сигурен, че ще говори с човека, който го замества. Докато го свързваха, се чудеше с какъв ли номер ще излезе сега „Блумфийлд Уайс“. Той искаше колкото е възможно по-ниска цена. Колкото повече загубеше Руди, толкова по-доволен щеше да е Крис и толкова по-големи печалби щеше да осъществи „Роял банк“, когато пазарът подскочеше нагоре.
Накрая му отговориха.
— Крис? Аз съм Манди. Манди Симпсън.
Крис я помнеше като младши дилър по времето, когато работеше в „Блумфийлд Уайс“. Досега вероятно бе станала главен ръководител.
— Здравей, Манди. Как си? Не знаех, че заместваш Иън.
— Не го замествам. Отговорих ти просто защото те познавам.
Крис усети, че нещо не е наред.
— Какво има, Манди?
— Иън е убит. В Париж.
Крис затвори очи. Знаеше си. Просто си знаеше.
— Крис? — обади се Манди.
— Ужасно. Имаш ли някаква представа как се е случило?
— Намушкан е с нож.
О, Дънкан, Дънкан!
— Намушкан? Полицията хванала ли е убиеца?
— Не, доколкото знам. Но не знаем подробности.
— Боже!
— Съжалявам, Крис — каза Манди. — Знам, че бяхте приятели.
„Ама че приятел“ — помисли Крис. Но макар да беше убеден, че Иън е отговорен за смъртта на двама души, се изненада от обзелата го скръб.
— Благодаря, че ми каза, Манди. Дочуване. — И затвори.
Оли беше пребледнял.
— Боже мой! — възкликна той.
Крис шумно издиша.
Дънкан го беше убил. Тъпото копеле! В момента, в който Крис бе казал на Дънкан за Иън, Дънкан бе скочил в самолета за Париж, открил бе Иън и го беше убил. И явно не го бе направил кой знае колко хитро. Сигурно до двайсет и четири часа щеше да се озове в затвора.
— Оли, можеш ли да ме оставиш за момент? Трябва да се обадя по телефона.
Оли излезе, а Крис се обади на Меган и й каза всичко.
— Сигурно е Дънкан — заяви тя.
— И аз мисля така.
— Този човек е луд. Винаги съм го знаела. — В гласа й се долавяше подтекста „нали ти казах“, но Крис трябваше да признае, че това е вярно.
— Права си — призна той. — Басирам се, че ще го хванат това тъпо копеле.
— И вече няма да го прикривам — заяви Меган.
— Не, този път не.
— Мислиш ли, че трябва да отидем в полицията?
Крис въздъхна.
— Не. Нека те дойдат при нас. Може да стане голяма каша. Те ще трябва да разследват убийствата на Ленка и Алекс, а ние все още можем да загазим заради прикриването на истината. Права си, че не бива да лъжем, но нека почакаме първо да ни попитат.
— Добре. Знаеш ли, изпитвам облекчение.
— Облекчение?
— Да. Сега, когато Иън… си отиде, вече никой няма да се промъква в спалнята ми. Няма да има повече мъртъвци. И ще го кажа направо — ако той е убил Ленка, значи си е получил заслуженото.
— Да — каза безизразно Крис.