— Какво има? Нали мислиш, че той я е убил?
— Да.
— Но не си сигурен, така ли?
— Не. А ти?
— Не виждам как можем да сме сигурни. Просто трябва да почакаме и да видим какво ще открие полицията.
— Меган?
— Да?
— Може ли да дойда да те видя довечера? В Кеймбридж?
Меган се поколеба.
— Разбира се. Ще се радвам.
— Довиждане тогава — каза Крис. Но беше разтревожен, докато затваряше телефона. Улови колебанието в гласа й и то не му хареса. Освен това тя бе права — не можеха да са сигурни за Иън.
Мина му през ума да се обади на Дънкан. Но нямаше смисъл — той почти сигурно беше в Париж и най-вероятно в някоя полицейска килия. Все пак вдигна телефона и набра номера на банка „Хоншу“. И се изненада, когато чу Дънкан да отговаря с мекия си шотландски акцент.
— Дънкан! Мислех, че не си на работа!
— Защо? — попита Дънкан. — Вторник сутринта е. Десет часът. Къде другаде да съм? Ти уреди ли нещо с „Роял банк“ на Кувейт?
— Да, уредих нещата. Слушай, трябва да говоря с теб.
— Давай.
— Не по телефона — изсъска Крис. Телефонните разговори на банка „Хоншу“ се записваха, разбира се, точно както в „Блумфийлд Уайс“.
Дънкан внезапно стана сериозен и сниши гласа си.
— За Иън ли става дума?
— Да.
— Добре. Сега трябва да отида на едно съвещание. Ще изляза около дванайсет и половина. Можем да се срещнем тогава.
— Дънкан! Много е важно!
— Съжалявам, Крис, но не мога да се измъкна.
— Добре. Ще те чакам пред офиса ти в дванайсет и половина.
5.
Офисите на банка „Хоншу“ се намираха на Финсбъри Скуеър. Дънкан закъсня с пет минути.
— Къде отиваме? — попита той, щом излезе.
— Ще се разходим — отвърна Крис и го поведе навън.
— Но вън е студено — възрази Дънкан. И наистина беше студено и духаше. — Не съм си взел палтото.
— Това си е твой проблем — каза Крис и бързо закрачи по Сити Роуд.
След стотина метра стигнаха до Бънхил Фийлдс — старото гробище на Лондон. Влязоха пред боядисаните в зелено железни врати и тръгнаха по една пътека между гъсто поставените надгробни камъни, покрити с мъх и лишеи. Крис седна на една пейка.
— Защо тук? — попита Дънкан. — Студено ми е.
— Тук е тихо — отговори Крис. В някой хубав ден щеше да е пълно с чиновници, които обядваха. Но в този мартенски вятър двамата бяха сами с надгробните камъни.
— Какво ти става? — попита Дънкан и пъхна ръце в джобовете си.
— Иън.
— Мислех, че аз би трябвало да съм ужасен от случилото се с Иън.
— Приятно ли беше пътуването до Париж, Дънкан? Видя ли забележителностите? Качи ли се на Айфеловата кула?
— Не знам за какво говориш. Не съм бил в Париж.
— Дънкан, аз не съм глупак. И няма отново да те прикривам.
— Да ме прикриваш ли? Какво искаш да кажеш? — После изведнъж млъкна. — Нещо се е случило с Иън, нали? В Париж? И ти мислиш, че аз имам нещо общо с това?
— Точно така. Даже много общо — каза студено Крис.
— Какво е станало? Той мъртъв ли е?
Крис го гледаше. Объркването му изглеждаше искрено. Но Крис току-що му бе казал, че няма да го прикрива. Дънкан нямаше причина да му каже истината, а имаше много причини да се прави на изненадан.
— Намушкали са го с нож в неделя вечерта. Ти си го намушкал.
— Стига, Крис — викна Дънкан. — Как можеш да говориш така? Не съм го убил. Дори не съм бил в проклетия Париж.
— Но искаше да го направиш, нали?
— Не, не съм искал.
— Наистина изглеждаше така, когато се видяхме в кръчмата на обяд.
— Просто се ядосах — отвърна Дънкан. — Не можеш да ме обвиняваш.
Крис поклати глава.
— Ти наистина прекали, Дънкан. Това, което е направил Иън, е лошо, но това, което си направил ти, е не по-малко зловещо. Не трябваше да го убиваш.
— Но аз не съм го убил! За бога, аз си бях в Лондон.
— И несъмнено сам, завит добре в леглото, нали?
— Сигурно. Не, чакай да помисля. Спомням си. Неделя беше лош ден. Вечерта излязох за едно-две питиета. Прав си, тази работа с Иън ме потресе. Но после отидох да видя Пипа.
— Късно вечерта, така ли?
— Към единайсет и половина. Исках да говоря с нея. Тя ми каза, че съм пиян, и ме изгони.