— Разбирам — каза Дънкан. — Но не можем да стоим така, без да правим нищо, и да чакаме още някой да умре. Ами Ленка? Ами Иън и Алекс? Щом Ерик ги е убил, не можем да го оставим да се измъкне.
— Не знам какво да направим — каза Крис.
— Аз знам — решително заяви Дънкан.
— Не, Дънкан — възрази Крис. — Знам, че сгреших, когато помислих, че ти си намушкал Иън, но бях прав да смятам такава постъпка за глупава. Ще те хванат. Убийството е нещо лошо, Дънкан, дори когато става дума за човек като Ерик.
— Възхищавам се от моралните ти скрупули, Крис. Но ако не направим нещо по въпроса, той непременно ще убие всички ни.
Крис знаеше, че Дънкан е прав.
— Добре, добре. Може би трябва да отидем в полицията. Това е риск, но както казваш, рисковано е и да не предприемем нищо. Но искам първо да говоря с Меган. Ще я видя довечера.
— Защо трябва да говориш с нея?
— Защото тя е изложена на същата опасност като нас, ако Ерик разбере какво правим.
— Добре — съгласи се Дънкан. — Ще направим както искаш. Говори с нея и след това ще отидем в полицията. Но, за бога, внимавай.
Маркъс се спусна безпрепятствено до езерото, ските му за бягане се плъзгаха по пресния сняг, навалял предишната нощ. Небето беше ясно и синьо, обгръщаше го пълна тишина. Той поспря до замръзналото езеро, което можеше да издържи тежестта му още няколко седмици. Няколкото летни бунгала бяха тихи, снегът по покривите и в дворчетата им стоеше непокътнат. Той се оттласна и тръгна напряко през езерото — придвижваше се без усилия по тънкия пласт сняг, покриващ леда. Това бе мястото, където обичаше да размишлява и да се зарежда с енергия. От езерото нагоре по хълма до къщата щеше да се поизпоти, но това си струваше усилията.
Студеният въздух го ободряваше. Бе спал лошо и се почувства затворник в топлата хижа, която обикновено му действаше успокояващо. Анджи също го подлудяваше. Знаеше, че тя просто се опитва да помогне, но той трябваше сам да се оправи с всичко това.
Налагаше се да го направи. От десет години го разяждаше вина за смъртта на брат му и майка му. Когато започна да задава въпроси за случилото се с Алекс, всъщност започна един процес, който не можеше да върне назад. И нямаше да има мира, докато не го приключеше.
Не беше съвсем сигурен какво означава това. Да установи кой е убил Алекс, да. И да има възмездие за този човек. Но още не бе сигурен каква форма щеше да приеме това възмездие. Знаеше какво иска да направи. Какво чувстваше, че трябва да направи. Но все още не бе готов да си го признае.
Припомни си за кой ли път разговора си с Ерик и почувства как гневът му се завръща. Как можеше Ерик да говори така — че бил помогнал на майка му и че му бил сърдит, защото не е бил там, когато Алекс е умрял? Нямаше право! На Маркъс му бе достатъчно трудно и без някакъв лъскав инвестиционен банкер, който твърдеше, че е приятел на Алекс, да му казва какво да прави.
Обаче наистина вярваше, че Ерик е бил приятел на Алекс. Разбираше гнева на Ерик и фактически го споделяше. Бе изоставил брат си и майка си. Приятно му стана да чуе как Ерик говореше такива хубави неща за Алекс, но все още го болеше от критиката срещу самия него и щеше да продължи да го боли, докато не разрешеше проблема.
Плъзна се още по-бързо по езерото. Беше превъзходен скиор, но започна да се занимава със ски бягане чак когато се премести във Върмонт. Бе добър и в тази дисциплина — имаше и физиката, и темперамента, необходими за нея. През някои седмици при хубаво време и подходящо настроение бягаше със ските по осемдесет километра.
Алекс никога не се бе качвал на ски. Но беше по-добър от Маркъс в почти всичко останало. По-умен, по-надарен — и всички го обичаха повече. Маркъс никога не се сърдеше на Алекс за успехите му. Винаги се гордееше с по-малкото си братче. И Алекс. Изглежда, никога не се възгордя, нито пък гледаше на себе си прекалено сериозно. Ерик беше прав за това.
Алекс заслужаваше приятел като Ерик. Заслужаваше и брат като Ерик, но не му се бе паднал такъв.
Казваше ли Ерик истината, когато твърдеше, че Дънкан е убил Алекс? В края на краищата той нямаше доказателства, а и беше инвестиционен банкер. Маркъс прехвърли още веднъж разговора през главата си, като се мъчеше да бъде обективен. Колкото повече мислеше за това, толкова по-убеден ставаше.