— Доктор Хорват беше сигурна.
— Разбира се, че е била сигурна. Работата й е да е сигурна в тази психо глупост.
— Добре, ние знаем, че Дънкан не е бил в Париж през онази нощ.
— Според жена му, която най-вероятно го прикрива. Освен това знаем, че и Ерик не е бил там.
— Така ли? — попита озадачено Крис. — Къде е бил тогава?
— Беше тук, в Англия — тихо каза Меган. — Дойде да ме види.
— Какво?!
— Дойде в Кеймбридж. Излязохме да пием чай. Разговаряхме.
— Защо не ми каза?
Меган сви рамене.
— Не съм длъжна да ти казвам всичко.
— Меган!
— Виж, Крис, той ми беше приятел. Сега се чувствам неудобно да разговарям за него с теб, и ти го знаеш. Не е станало нищо особено. Но това означава, че не е бил в Париж.
— Но това няма значение. Ние знаем, че той има някой, който му върши мръсната работа.
— Може и Дънкан да я върши. Мислил ли си за това?
— Но нали приехме, че Дънкан е убил Иън в пристъп на ярост. Ако Ерик е извършил всичко това, то е било внимателно планирано.
— Може Дънкан да е планирал всичко — каза Меган. — Никога не съм му вярвала. А на Ерик вярвам.
Крис я погледна. Само преди десет минути всичко изглеждаше съвсем просто. Сега ставаше сложно. Тревожеше го готовността на Меган да защитава Ерик. Много го тревожеше. И ако се бе срещнала с Ерик в неделя, именно това, а не шока от ножа на възглавницата й можеше да обясни студенината й към него онази вечер.
Меган очевидно следеше мисълта му.
— Ти знаеш, че сега между нас няма нищо. И не е имало нищо от години. — Тя докосна ръката му. — Трябва да ми вярваш, Крис.
— Трябва ли? — сопна й се той.
— Бих искала да ми вярваш.
Крис искаше да възрази, но прехапа език. Знаеше, че Меган се опитва да не прави въпрос от това и желаеше и той да се постарае за същото.
— Добре де — каза накрая с възможно най-примирителен тон. — Но може ли да ти задам няколко въпроса за Ерик?
— Разбира се.
— Ние знаем, че Алекс и Иън са вземали наркотици, когато бяхме всички заедно в Ню Йорк. Ерик вземаше ли?
Меган изглеждаше смутена.
— Да, вземаше. Малко. Кокаин. Но спря, когато хванаха Алекс.
Крис я погледна втренчено.
— Защо не ми каза за това?
— Не изглеждаше важно. Тогава всички вземаха наркотици.
— Ти вземаше ли?
— Не — призна Меган. — Опитвала съм в колежа, разбира се. Но никога не съм се занимавала истински с това.
— Но Ерик го правеше, така ли?
— Да. Тревожех се за него в колежа. И после пак в Ню Йорк. Но както казах, след като хванаха Алекс, той се отказа. Може да е пречело на любимите му политически амбиции.
— Това го разбирам — каза Крис. — И кой държеше наркотиците?
— Какво искаш да кажеш?
— Знаеш какво искам да кажа. Или Ерик, или Алекс трябва да са купували наркотиците от някого. Кой от тях го правеше?
— Не знам — отвърна Меган. — Не съм питала. Не исках да знам нищо за това.
— Добре, тогава кой ги съхраняваше?
— Ерик — призна с нежелание Меган.
— И когато на Алекс са му трябвали, той е отивал при Ерик, така ли?
— Сигурно е било така.
— Значи Алекс е могъл да каже на „Блумфийлд Уайс“, че Ерик го е снабдявал?
— Не — протестира Меган и дори повиши глас. — Те бяха приятели. Какво се опитваш да кажеш? Че Ерик е бил злият наркодилър, а Алекс — неговата невинна жертва?
— Не. Опитвам се да кажа, че Алекс е щял да наклевети Ерик на Джордж Калхун. И че Ерик е знаел за това. И че когато Ерик е видял, че има шанс да затвори устата на Алекс завинаги, го е използвал.
Меган се намръщи.
— Меган — каза й тихо Крис. — Ние с Дънкан мислим, че трябва да отидем в полицията.
— Заради Ерик ли?
Крис кимна.
— Не смяташ ли, че първо трябва да го обсъдиш с мен?
— Нали точно това правя.
— О, така ли? Добре, аз мисля, че ще направиш голяма грешка. Просто ревнуваш Ерик, защото двамата ходехме преди много години, и искаш да защитиш глупавия си приятел от последиците на собствените му действия. Не одобрявам това.
Крис се опитваше да се сдържа в опит да избегне надвисналия конфликт, но сега загуби търпение.