— Невероятни са — отбеляза Ленка. — Кой ги е правил?
— Аз — отговори Алекс.
— Ти? — Ленка го погледна, преоценката й беше очевидна. — Не знаех, че си художник.
— Няколко години опитвах да се прехранвам като професионален художник. Направих няколко изложби, продадох малко картини, но едва можех да преживявам. Идеята за живот в бедност не ми харесва. И ето ме тук.
— Това е срамота — каза Ленка.
Алекс сви рамене.
— Всички сме тук за това, нали? — В гласа му се долавяше оправдателна нотка — Ленка очевидно го бе засегнала на болното място.
— Съжалявам. Прав си. Но темата ти е странна. Защо именно заводи?
— Аз съм от Ню Джърси — отвърна Алекс. — Там имаме много рафинерии. Като дете ги зяпах от прозореца на колата. Бях очарован от тях. После, в колежа, си помислих: „Защо да не ги нарисувам?“. И това се превърна за мен в натрапчива идея.
— Невероятни са — повтори Ленка. — Това наистина ли е Ню Джърси?
И показа една картина — издигната върху пясък инсталация, която хвърляше огнени отблясъци в бездънното пустинно небе. Контрастът на суровия пресечен терен с импозантните съоръжения и смесицата от естествената и създадената от човека светлина произвеждаха потресаващ с красотата си ефект.
— Това е индустриалният град Джубаил в Саудитска Арабия — отговори Алекс. — Една химическа компания видя картините ми и спонсорира пътуването ми дотам. Продадох всички нарисувани там картини, с изключение на тази.
— Не се учудвам — отбеляза Ленка.
— Ще ми се да бях запазил повече от тях.
— Междувременно, аз се чувствам така, сякаш живея в някоя проклета фабрика — обади се Ерик. — Какво им е лошото на слънчогледите, за бога?
— Буржоазен еснаф — измърмори Алекс.
— Аз ги харесвам — каза Дънкан. — Рисувал ли си някога бирена фабрика?
— Не още — отговори Алекс. — Да приема ли въпроса ти като намек, че ти се пие бира?
— Помислих си, че няма да се сетиш.
Така тази вечер и по няколко вечери седмично през следващите месеци шестимата учеха заедно, като обикновено се събираха в апартамента на Ерик и Алекс. Бързо се изясни кой колко знае. Ерик поглъщаше всичко, което минаваше пред погледа му, и го разбираше моментално. За Дънкан материята бе жива мъка. Алекс и Крис влязоха в крак накрая, като Крис го постигна с повече труд от Алекс. Иън се държеше така, сякаш разбираше всичко, и наистина бързо схващаше принципите. Но когато опираше до работа с цифрите, беше безнадежден. По някакъв начин успя да запази тази тайна от всички извън групата им, която всячески го прикриваше. Ленка, изглежда, схващаше нещата почти толкова добре, колкото и Ерик, макар да имаше склонност към предлагане на сложни решения за проблеми, които изглеждаха на останалите прости. Помагаха си един на друг и с изключение на Дънкан всички преминаха изпитанието.
Алекс не беше единствен сред курсистите с необикновено минало. Макар в компанията да имаше доста англосаксонци с магистърски степени по бизнес администрация, „Блумфийлд Уайс“ внимаваше да не наема служители предимно от тази група. В банката работеха жени, както и мъже с индийски, африкански и японски произход. Мнозина бяха на възрастта на Крис, на по двайсет и две — двайсет и три години, повечето — с няколко години по-възрастни, а някои прехвърляха трийсетте. Сред американците имаше професионална комарджийка, която започнала и впоследствие продала собствен бизнес за поръчки по пощата на дизайнерски компютърни аксесоари, както и един накуцващ професионален футболист. Сред чужденците имаше бивш подводничар от френския флот; друг напълно невъзмутим японец, който обичаше да го наричат Текс и винаги носеше тъмни очила; саудитец, който много добре съзнаваше, че никога няма да го уволнят, и затова не правеше нищо; и една по-възрастна италианка, която се мъчеше да разбира бързия говорим английски и полагаше всички усилия да е в крак с останалите курсисти, докато същевременно се грижеше за тригодишната си дъщеря.
Независимо от произхода им, към всички се отнасяха еднакво, с изключение на Латаша Джеймс, чернокожата американка, която седеше до Крис. Професорите и дори Уолдърн внимаваха винаги да проявяват към нея уважение и учтивост. Това направо я побъркваше. Фирмата искаше да я назначи в общинския финансов отдел, където щеше да може да предлага услугите на „Блумфийлд Уайс“ на черните граждански лидери. А тя просто искаше да се отнасят с нея като с всички останали.