— Предполагам, че нямаш никакво свободно време. Но… ще се радвам да те видя, ако успееш да дойдеш.
— Разбира се — каза Ерик. — Бих искал. Почакай за секунда да погледна в бележника си. — Меган почака. Толкова искаше да го види. Трябваше да го види. — Да, добре. Ако искаш, мога да дойда утре вечер.
— Много добре. — Този път тя не искаше той да идва при нея. Някое по-неутрално място. — Какво ще кажеш да се срещнем в една кръчма?
— Добре. Коя?
— Казва се „Форт Сейнт Джордж“. До реката е. Там е много приятно.
— Ще я намеря — каза Ерик. — Ще те чакам там в седем часа.
— Добре. — Меган се усмихна и затвори телефона.
Ранното пролетно слънце грееше приятно. Умореният Маркъс седеше на една скамейка в парка „Сейнт Джеймс“. Сигурен беше, че това е точно скамейката откъм супермаркета до езерото и до мостчето — точно както му я бе описал Ерик. Погледна часовника си. Единайсет и пет. Ерик бе казал в единайсет.
Не бе сигурен какво да очаква — дали Ерик щеше да се срещне с него, или някой друг. Смяташе изобщо да не идва, но накрая реши да дойде. Нямаше какво да губи, а всяка помощ щеше да е добре дошла. Все още не беше сигурен какво щеше да направи, когато откриеше Дънкан. Но трябваше да го открие.
Изобщо не спа по време на полета. Всъщност не бе спал от две нощи, още от разговора си с Ерик във Върмонт. Беше уморен и очите му се затваряха от приспивния далечен шум на трафика и крякането на патиците в езерото пред него.
Внезапно усети тежестта на нещо, поставено в скута му. Отвори очи и видя евтина брезентова спортна чанта. Огледа се. От едната страна една двойка вървеше под ръка към Бъкингамския дворец. От другата мъж с тъмна коса, покриваща яката на коженото му яке, бързо се отдалечаваше. Маркъс му извика, но мъжът ускори крачка. Маркъс сви рамене. Не беше Ерик, а куриерът не бе важен. Важна беше чантата.
Той отвори ципа. Вътре имаше бял лист хартия и тъмносин найлонов плик. Погледна листа. Съдържаше два акуратно отпечатани адреса: на офиса на банка „Хоншу“ в Лондон и домашния адрес на Дънкан Джемъл.
Опипа найлоновия плик. Вътре имаше нещо малко и тежко. Предположи какво е, докато предпазливо надзърташе вътре, без да го вади от чантата.
Беше прав. Пистолет.
Сърцето му заби бързо и той затвори ципа на чантата. Гледаше право напред и се опитваше да реши какво да прави, глух и сляп за разхождащите се наоколо туристи и чиновници.
Нямаше избор. Знаеше какво трябва да направи още след като бе прекосил езерото със ските предния ден; просто не бе могъл да си го признае. Но сега, със средството, лежащо в скута му, взе решението. Изправи се и тръгна покрай супермаркета към Трафалгар Скуеър, стиснал здраво дръжките на спортната чанта.
7.
— Хей, Крис! Погледни екрана! Не мога да повярвам.
Крис, изваден от унеса си от настойчивия вик на Оли, погледна. В новините на финансовия конгломерат „Блумбърг“ имаше съобщение:
„Радафон“ е договорила покупката на „Юрика телеком“ за 1,5 милиарда евро.
Крис прегледа подробностите. Сделката изглеждаше сключена. Набра номера на „Блумфийлд Уайс“ и се свърза с Манди Симпсън.
— Видя ли новината за „Юрика телеком“?
— Да.
— Какво означава това за облигациите?
— Добри новини за теб, Крис. Добри новини и за „Блумфийлд Уайс“. Ние притежаваме дълг на „Радафон“ при лихва от дванайсет процента.
Крис се усмихна. „Радафон“ бе добра възможност — нейните облигации по правило се търгуваха с двойно по-малка лихва.
— Как ги оценява твоят дилър?
— Казва, че ще предложи сто и седем. Но това е ниска цена. Те ще се вдигнат повече.
— Превъзходно! — каза Крис. — Благодаря, Манди.
— Изглежда, че в края на краищата Иън ви е продал добри облигации — отбеляза тя.
Крис се замисли над думите й, докато затваряше телефона. Тя беше права. Иън бе знаел през цялото време, че „Юрика“ ще бъде купена. Беше казал на Ленка, когато вероятно не е трябвало да го прави. Тя бе купила облигациите, когато вероятно не е трябвало да го прави. Всичко бе станало според плана. Освен че нито Ленка, нито Иън бяха живи, за да го видят.
Иън бе имал право да се сърди на Крис — той мислеше, че Иън е измамил Ленка, и се тревожеше да не го разкрият. А всъщност й бе казал истината, но не искаше да го признае пред Крис. Вероятно бе имал основание да внимава — направеното от него бе близо до издаване на вътрешна информация. Колкото по-малко хора знаеха за това, толкова по-добре.