— Мисля, че ще се справим, Тери.
— Надявам се, сър.
— Трябва просто да убедя Меган да мълчи и да забрави за убиеца на Ленка. Мисля, че тя е почти съгласна.
— Сигурен ли сте, че не желаете да се справя с другите двама? Не искаме да отидат при ченгетата, нали?
— Мисля да ги оставим на нашия приятел Маркъс. Той е примитивен и опасен. А без тях полицията няма да стигне доникъде.
— Не мислите ли, че има риск той да се раздрънка, когато го хванат?
— Не — отвърна Ерик. — Няма да има смисъл. Той ще смята, че е убил човека, който е убил брат му. И полицията сигурно ще му повярва, тъй като няма да остане никой, който да му противоречи. Той няма причина да ме повлече със себе си. Във всеки случай аз просто ще отричам всичко. Един добър адвокат ще ме защити без проблем.
— Значи проблемът е само Меган?
— Само Меган. Ще ме чакаш ли на паркинга?
— Не мога. Прегледах картата и изглежда, че тази кръчма дори не се намира край път. Ще трябва да паркираме от другата страна на реката и вие да минете по моста.
— Няма значение. И без това не съм сигурен дали ще се върна с теб тази вечер.
— Няма ли?
Ерик се опита да игнорира любопитството в гласа на Тери.
— Трябва да видя как ще се развият нещата.
— Да, сър — отговори Тери, докато слизаше с ягуара от магистралата на пътя към Кеймбридж.
Крис взе метрото до Кингс Крос направо от Оксфорд Съркъс — в този пиков час то беше по-бързо от такси. Пристигна на гарата точно навреме, за да скочи във влака, който потегляше в пет и четирийсет и пет и пристигаше в Кеймбридж в шест трийсет и шест. Щеше да му остане време, за да хване такси до „Форт Сейнт Джордж“ и да стигне там преди седем.
Влакът тъкмо напускаше гарата, когато мобилният телефон на Крис иззвъня. Беше Дънкан. Бе хванал влак от Ливърпул стрийт, който щеше да стигне в Кеймбридж в шест и четирийсет и четири. Крис каза, че ще го чака на перона.
На десет минути от Кеймбридж композицията забави ход и спря. Крис запотропва нервно с пръсти. Не беше подготвен за такова закъснение. Навън се стъмваше. Ясното небе, вече бледо синьо-сиво, се смрачаваше, запълвано от мастиленочерни облаци, които идваха от мочурищата на запад. Влакът не помръдваше. Дъждовни капки пръснаха за няколко мига по стъклото на купето, а после сякаш се изля водна стена. Целият вагон се клатеше от вятъра.
Крис гледаше разстроен дъжда навън. Щяха да закъснеят. Вече нямаше начин да стигнат до кръчмата преди Ерик и Меган. Какво можеше да й направи Ерик? Крис не можеше да понесе мисълта, че той ще й навреди по някакъв начин. Но ако тя му разкажеше за всички разкрития на Крис, Ерик щеше ли да има някакъв избор?
Освен ако… Освен ако Ерик не планираше да я прелъсти. Наистина, тя нямаше да му позволи да го направи. Крис не знаеше дали това е инстинкт, или ревност, но се страхуваше, че може и да му позволи. В този момент тази мисъл бе прекалено ужасна за него, за да разсъждава върху нея.
Страховете му бяха прекъснати от съобщение по високоговорителите на влака, че е имало проблем на прелез точно пред тях и влакът скоро ще потегли.
Но това не стана.
8.
Меган бе на около четиристотин метра от „Форт Сейнт Джордж“, когато дъждът заплющя. Затича, но докато се добере до кръчмата, стана вир-вода.
Заведението бе почти празно. От Ерик нямаше и следа. Тя погледна часовника си — бе подранила с десет минути. Поръча си бира и седна на малкия бар до запалената камина в ъгъла. Кихна, докато отмахваше мократа коса от очите си.
Бе напрегната, но същевременно се вълнуваше, че предприема нещо толкова безразсъдно. Нямаше представа какво щеше да каже на Ерик, но знаеше какво иска да научи — дали бъдещето й по някакъв начин ще е свързано с неговото. Някак си беше сигурна, че ще разбере това тази вечер.
Чу външната врата да се отваря и миг по-късно Ерик влезе. От косата, носа и дрехите му течеше вода. Тя му се усмихна. Той се приближи, целуна я по бузата и отиде да си вземе бира. След минута седеше срещу нея до огъня.
— Боже, това време е ужасно!
— Свиква се.
— Откъде идва този вятър? От Арктика?
— Вероятно.
Ерик отпи дълга глътка и каза:
— Това за Иън е направо ужасно.
— Да. Ужасно е.
— Първо Ленка, а сега и той… — Ерик поклати глава. — И ножът на възглавницата ти. Нещата наистина стават ужасни.