— Да.
— Тревожа се за теб, Меган… Тревожа се, че Крис ще отиде в полицията. Искам да кажа, че който е извършил това, може да не спре дотук. Моля те, внимавай!
Меган му се усмихна.
— Ще внимавам. — Отпи нервно от бирата си. Бе дошло времето да го попита. Трябваше да го направи, ако искаше да е сигурна в него. — Крис мисли, че ти си убил Иън. И Ленка. А също и Алекс.
Ерик затвори очи и бавно поклати глава.
— Смятах, че Крис ме познава по-добре.
— Така ли? — попита Меган. Гледаше го право в очите.
— Как можеш да питаш такова нещо? — отговори й той с въпрос.
— Ти ли го направи? — повтори тя.
Погледът на Ерик срещна нейния.
— Не — отвърна с приглушен глас той. — Не съм аз.
Седяха и просто се гледаха. Меган се изпълни със спомени за онова време преди толкова много години, когато беше отчаяно влюбена в Ерик.
— Вярваш ли ми? — попита накрая той. Все още я гледаше в очите.
— Да — отвърна тя. — Вярвам ти.
Ерик се усмихна.
— Добре. Но защо Крис мисли, че аз съм ги убил? И как съм могъл да убия Алекс? Ако някой го е направил, това е бил Дънкан, нали?
Меган се впусна в обяснение на гледната точка на Крис за събитията. Когато свърши, Ерик изглеждаше замислен.
— Но той няма никакви доказателства. Всичко това е въздух. Просто съзнанието му е отровено с лъжливи предположения и ме е набедил въз основа на тях. Това ме разочарова. Винаги съм харесвал Крис. Смятах, че е способен на по-добри неща.
— А какво ще кажеш за психометричните тестове? — попита Меган.
— О, това ли? — Ерик се усмихна. — Аз бях идеалният интервюиран. Сигурно помниш. През последната година в колежа ми предлагаха работа от десет фирми на Уолстрийт. Тайната ми се състоеше в това, че им казвах именно каквото искаха да чуят. А „Блумфийлд Уайс“ искаше да чуе, че съм груб, противен тип, който яде бебета на закуска. И аз им го казах. Е, сигурно малко съм преиграл. Но пък ми дадоха работата, нали?
— Значи си ги излъгал?
— Не съвсем. Но почти. Разкрасих нещата. Когато за отговорите на въпросите имаше избор да се помогне на някоя дребна възрастна дама да пресече пътя или да се бутне под автобуса, аз я бутах под автобуса. Неща от този род. Когато започнах работа в „Блумфийлд Уайс“, непрекъснато повтарях всички глупости от типа „навън е истинска джунгла“, но мисля, че се държах съвсем почтено. Питай Крис. Той знае.
Меган се успокои. Обяснението на Ерик бе съвсем правдоподобно. Ако доктор Хорват я биваше, тя би трябвало да разбере, че Ерик дава лъжливи отговори — но Меган не се изненада, че е успял да я заблуди.
— А ти кой мислиш, че е убил Иън и Ленка? — попита Ерик.
Меган въздъхна.
— Не знам. И се опитвам да не мисля за това. Сигурно е Дънкан. Но Крис пък е сигурен, че той е невинен. Не знам какво ги свързва, но Крис сякаш винаги го прикрива.
— Ние всички го прикрихме на яхтата, нали? — каза Ерик. — Може би това беше грешка. Не знам. Този вид тайни обикновено накрая излизат наяве.
— Ти какво мислиш? — попита Меган.
Ерик гледаше замислено бирата си.
— И аз не знам. Би трябвало да е Дънкан. Но смятам, че най-важното, което трябва да направиш, е да забравиш за всичко това. Ако убиецът е Дънкан или някой друг, когото дори не познаваме, те те наблюдават. Крис може да се забърква в каквито си иска неприятности, но аз не бих искал да се случи нещо лошо на теб.
Меган се изчерви. Загриженият му поглед изразяваше нещо много повече от тревога за една стара приятелка.
— Благодаря ти — каза тя и докосна ръката му.
Ерик й се усмихна. Поседяха така; ръката й докосваше неговата; моментът се стори на Меган цяла вечност.
— Хайде да поговорим за нещо друго — каза Ерик. — Какви са знаменитите кеймбриджки преподаватели? Всички ли са толкова откачени, колкото изглеждат? И какво правят сега, когато вече не могат да вербуват шпиони за КГБ?
Меган се впусна в описание на някои от ексцентричните типове, които бе срещнала. Това доведе до размяна на спомени за професорите им в Амхърст. После разговорът стана по-личен. Обсъдиха главните решения, взети през живота им, и защо са постъпили така.
Ерик заговори за Каси.
— Ти си я виждала, нали?
— Да. Няколко пъти. Когато тръгнахте заедно.