Ерик и Алекс се оказаха прави — пълно беше с кафяви носове. Шейсетте курсисти, които трепереха на банките, когато Уолдърн преподаваше, внезапно ставаха много активни, щом някой от изпълнителните директори идваше да разговаря с тях. Директорите отговаряха за различните отдели на фирмата и между официалните учебни часове изнасяха лекции, като обясняваха с какво се занимават отделите им. Именно те бяха хората, които щяха да наемат курсисти от програмата. Следователно те бяха и хората, които курсистите се мъчеха да впечатлят. Гледката на шейсет млади инвестиционни банкери, полагащи вкупом усилия да впечатлят едно човешко същество в един и същи момент, беше противна. Крис знаеше, че би трябвало да участва, но не можеше да се насили да го направи. Иън, който имаше ценното качество да се запомня, задаваше по някой въпрос в лаконичния си, небрежен стил. Ерик се ограничи с единични и невероятно схватливи въпроси към изпълнителните директори на ключовите отдели във фирмата. Дънкан понякога ломотеше нещо. Ленка не трябваше да се изтъква — те сами й задаваха въпроси. Беше жалко да се наблюдава как толкова много различни мъже на средна възраст я избират уж случайно, за да подчертае някой техен аргумент.
Разбира се, най-лошият беше Руди Мос. Обикновено само им се повръщаше от него. Най-лошото беше, когато дойде Сидни Стол.
Стол току-що беше заел поста председател на „Блумфийлд Уайс“. Бе дребен мъж с дрезгав глас, червени тиранти и огромна пура, която пушеше с наслаждение, докато разговаряше с групата. Крис реши, че е голяма работа. Очевидно беше много активен и нямаше време за глупости. Когато каза, че не го интересува кой си или откъде си дошъл, щом правиш пари за фирмата, Крис му повярва. Стол приключи речта си за това как „Блумфийлд Уайс“ може да остане най-добрата фирма на Уолстрийт само ако остане най-съобразителната, и попита има ли въпроси. Крис вътрешно изстена, когато Руди Мос вдигна ръка.
— Руди Мос, господин Стол.
— Какъв е въпросът ти, Руди?
— Господин Стол, докато ви слушах, се питах какъв набор от умения осигурява основните компетенции, които ни дават предимство пред толкова много нови играчи?
Стол само го погледна и дръпна силно от пурата си. Руди се усмихваше с надежда. Стол пушеше. Руди леко почервеня. Стол мълчеше. Шейсетте курсисти се размърдаха.
Накрая Руди се предаде.
— Искам да кажа, че олигополът на големите фирми се разпада, бариерите за навлизане в нашия бизнес са по-ниски и ще се наложи да оцеляваме, като разчитаме на основните си компетенции. Просто се питах кои са те според вас?
Очите на Стол светнаха. Същото се случи и с върха на пурата му.
— Момче, ще ти кажа как ще оцелеем. Повечето от вас, деца, ще правите пари за мен. Много пари. И аз ще ви задържа. Някои от вас ще ме разочароват. И ще са аут. Сега, какъв ще бъдеш ти, Руди?
По всички лица цъфнаха усмивки.
— Аз ще правя пари за вас, сър — покорно каза Руди.
— Добре. Има ли още въпроси?
Странно, но нямаше.
3.
Изпитът по облигационна математика беше през четвъртата седмица на програмата. Това беше един от най-важните тестове в целия курс — Джордж Калхун се постара всички да го разберат. Крис учи до девет вечерта и накрая почувства, че това е таванът на възможностите на уморения му мозък. Помисли да се обади на Тамара в Лондон, но веднъж вече я бе будил в два през нощта и се отказа. Реши да покани другите двама да пийнат набързо бира в ирландския бар на Първо авеню, който често посещаваха. Имаше нужда от разтоварване преди лягане.
Почука на вратата на Дънкан. Никакъв отговор. Почука отново.
— Влез.
Дънкан лежеше на леглото си и гледаше в тавана. Бюрото му приличаше на кратер от бомба — отрупано с бележки и отворени учебници.
— Нищо свястно не правиш тук — каза Крис. — Дай да излезем да пийнем по бира.
— Аз… не… искам да кажа… О, боже… — заекна Дънкан и се разрида.
Крис се слиса.
— Какво ти става, Дънкан?
— Какво да ми става, по дяволите? Чака ни този проклет изпит.
— Това е само тест.