— Е, обясни го на Калхун — каза Дънкан.
Докато се връщаха от ресторанта към аудиторията, Дънкан дръпна Крис настрана и каза:
— Между другото, благодаря за помощта. Нямаше да изкарам, ако не ме беше вдигнал снощи.
Крис се усмихна.
— Ти щеше да направиш същото за мен, колега.
Пролетта ги връхлетя внезапно. Единият ден се загръщаха с новите си елегантни палта, борейки се с ледения вятър, фучащ около високите здания, а на следващия слънцето напече, дърветата цъфнаха и тревата в парка се раззелени. След изпита по облигационна математика темпото на програмата се забави и дори им дадоха няколко свободни следобеда. Някои от курсистите започнаха да играят футбол в събота на голямата морава в центъра на парка. Тримата британци участваха редовно. Дънкан беше добър и тичаше неуморно. Играта бе шумна и весела, за това се грижеха саудитецът Фейсал и двама бразилци. Ерик и Алекс също играеха, както и Денка и Латаша Джеймс. Латаша беше добра — беше играла футбол в колежа. За Ленка не можеше да се каже същото, но никой не се оплакваше. Мъжете се надпреварваха да й подават топката и после да я събарят на земята.
Една събота Ленка и Латаша взеха Дънкан, Крис, Иън и Алекс и шестимата отидоха заедно в „Забарс“ — гастроном за готова храна в Уест Сайд. Купиха хляб, пастет, сирене и някаква плодова салата. Ленка доста се развълнува от европейските деликатеси, които видя, и настоя да вземат и унгарски салам и туршии. Бе очарована и от колекцията на „Забарс“ от сушени гъби — каза, че всички чехи били експерти по гъбите и разказа как като дете била прекарала по-голямата част от детството си да обикаля из горите за гъби. Едва я измъкнаха от гастронома. После се отбиха в един винарски магазин зад ъгъла, взеха няколко бутилки и тръгнаха към парка. Вървяха бавно, наслаждаваха се на пролетното слънце и наблюдаваха тичащите за здраве, кънкьорите, велосипедистите, влюбените и откачените. Когато минаха покрай статуята на крал Ягело — на кон и размахал два меча над главата си — Ленка спря и каза:
— Приятно е да видиш един от кралете си в центъра на Ню Йорк, нали? Сякаш е яздил дотук направо от Средновековието.
— Мой крал ли? — учуди се Крис.
— О, стига де! Ягело е победил Тевтонския орден в Грунвалдската битка. Не ми казвай, че у теб не е останало нищо полско.
Крис се усмихна.
— Права си. Дядо ми щеше да ти отдаде чест. Но баща ми щеше да се направи, че не те разбира. Аз пък се измъквам, като се преструвам, че съм англичанин.
— Мислех, че поляците са най-големите националисти на планетата — отбеляза Ленка.
— Дядо ми да — отговори Крис. — Избягал в Англия през 1939 година. Военен пилот, герой. Участвал е в битката за Британия. Би дал живота си за Полша, казвал ми го е многократно. Но баща ми не вярваше в тези неща. Той беше социалист. Не комунист, а социалист. Вярваше, че национализмът разделя хората. Не обичаше кралете. Сигурен съм, че не би одобрил и този.
— Какво е правил в Англия, като е бил социалист?
— Той мразеше сталинизма. А Британия не е била лошо място през 1965 година, Лейбъристката партия току-що е била спечелила изборите. Той реши, че Харолд Уилсън е по-добър социалист от съветските апаратчици във Варшава. Играеше шах. Беше гросмайстор. Избягал на един турнир по шах в Борнмът. При братовчеди в Йоркшир, там срещнал майка ми и съм се пръкнал аз.
— Басирам се, че дядо ти не е имал много високо мнение за него.
— Абсолютно си права. — В детството му отношенията между семейството на майка му и баща му го бяха смущавали. Фактически цялата полска общност в Халифакс се бе отнесла с подозрение към баща му — макар да беше избягал, той идваше от новия режим и следователно не можеше да му се има пълно доверие. Дори не ходеше на църква в неделя. Въпреки че беше дете, Крис усещаше това недоверие и то не му харесваше.
— Той починал ли е?
Крис въздъхна.
— Умря, когато бях десетгодишен.
— Моите съболезнования.
— Не е необходимо. Това беше много отдавна.
— Е, такъв е животът. — Тя се усмихна. — Чудесно е, че тук има един славянски герой. Може би един ден ще издигнат и статуя на Вацлав Хавел.