— Не приемам този отговор — каза Уолдърн. — Ние сме американска банка. Ако искаш да си професионалистка тук, трябва да говориш английски достатъчно добре, за да разбираш материята. Такова е предварителното условие за участие в програмата за обучение. И така — какво е репо?
Карла подсмръкна. Отвори уста. Една сълза потече по бузата й.
— Репо е договор за продажба и повторно изкупуване — каза един глас от другата страна на стаята и курсистите се обърнаха. Беше се обадила Ленка. — Един партньор продава облигации на друг партньор и се съгласява да ги изкупи обратно на определена бъдеща дата за определена цена.
Уолдърн се намръщи.
— Аз питах Карла. Моля, не ме прекъсвай. — Обърна се отново към разплаканата Карла. — Кажи, Карла, защо някой би искал да сключи договор като репо?
Ленка отговори преди Карла да успее да отвори уста:
— Това е евтин начин за заемане на пари за финансиране на активи в облигации. Репо лихвата обикновено е по-ниска от лихвите на паричния пазар.
Уолдърн се обърна.
— Помолих те да не ме прекъсваш. Искам Карла да отговори на въпросите ми.
— Не виждате ли, че тя не е в състояние да отговаря на въпросите ви? Затова ще го направя вместо нея — каза Ленка. — Какво друго бихте желали да знаете?
— Опитвам се да обясня нещо — изсумтя Уолдърн. — И то е, че очаквам студентите да слушат това, което им говоря.
— Опитвате се да обясните, че имате абсолютна власт в тази аудитория, а Карла е едно нищо — чу се глас отзад.
Този път беше Алекс. Всички замръзнаха.
Лицето на Уолдърн почервеня и той отвори уста, сякаш да извика, но се отказа и я затвори.
— Аз решавам какво става в тази аудитория. И няма да позволя да подронват авторитета ми.
— Това е ясно. Но ако използвате властта си, за да притеснявате, вместо да преподавате, авторитетът ви не струва нищо.
Уолдърн си пое дълбоко дъх.
— Ленка. Алекс. Елате с мен.
Настъпи пауза. Ленка и Алекс се спогледаха, после станаха и последваха Уолдърн навън. Когато вратата зад тях се затвори, аудиторията се взриви.
Ленка и Алекс се върнаха чак за следобедните занимания — на лекция за благородните метали. Но трябваше да отидат при Джордж Калхун в кабинета му в пет и петнайсет.
Останалите ги чакаха в „При Джери“.
— Постъпиха смело — заяви Дънкан.
— Всъщност глупаво — каза Иън.
— Не е така — каза Крис. — Все някой трябваше да се опълчи на Уолдърн. Това, което прави с Карла, е непростимо. Отнасят се с нас като с деца, а ние не сме деца. За бога, та ние сме професионалисти. Алекс го изтъкна съвсем правилно.
— Това е стандартният подход в „Блумфийлд Уайс“ — каза Иън. — Карла все някога трябва да свикне с него. И колкото по-скоро, толкова по-добре. Ако не може да го понася, по-добре да напусне.
— Не е така — повтори Крис и поклати глава, дори се изчерви. — Уолдърн трябва да ни обучава, а не да ни обижда. Алекс беше прав — когато се отнася така към хората, губи цялото им уважение. И определено загуби моето.
— Тогава ти защо не каза нищо? — попита Иън.
Крис мълчеше. Трябваше да каже нещо. Трябваше да подкрепи Ленка и Алекс. Но не го беше направил. Помисли да отвърне на Иън, че просто се е стреснал, но се отказа. Знаеше, че това не е вярно.
— Не каза нищо, защото не искаше да рискуваш работата си — заяви Иън със злорада усмивка.
— Глупости! — сопна му се Крис. Но знаеше, че Иън е прав. Усмивката на Иън се разшири. — Ти си много гадно копеле.
Иън поклати глава.
— Просто не искам да си загубя работата. Също като теб.
Истината в забележката му засегна Крис и той се обърна към Ерик.
— Ти какво мислиш, Ерик? Трябваше ли да кажем нещо?
— Уолдърн не беше прав — каза Ерик. — Но откритата конфронтация с него никога няма да промени поведението му. Калхун винаги ще го защити. Длъжен е.
— Значи Алекс трябваше да си държи устата затворена? — попита Крис.
Ерик сви рамене.
— Останалите го направихме.
— Да де, но сега ми се ще да бях казал нещо.
Дънкан вдигна ръка и помаха.
— Ето ги.
Ленка и Алекс видяха, че им маха, и дойдоха при тях. Изглеждаха напрегнати.
— Как мина? — попита Дънкан.
— Мъмриха ни здраво — каза Алекс. — Особено мен. Но си запазваме работата.