— Висяхме на пистата на „Хийтроу“ четирийсет и пет минути — рече той. — Можем ли да хапнем нещо? Умирам от глад.
— Не яде ли нищо в самолета?
— Пазех се.
— Е, добре — отстъпи тя. — Хайде да отидем в „Златната мечка“. Можем да изпием по една-две бири, а и все ще дадат нещо за ядене.
— А ще видим ли новия офис? — попита Крис.
— Само отвън. Отвътре ще го разгледаме утре сутринта.
— Какво представлява „Златната мечка“?
— Кръчма в мазе. От дупките, които харесваш. Хайде.
Когато мина близо до него, той усети скъпия парфюм, който тя винаги използваше и който му бе толкова познат. „Аник Гутал“. Излязоха от хотела. Беше тъмно и студено, студ, който проникна през лондонското палто на Крис чак до костите му. Прииска му се да си бе взел ръкавиците.
— Хайде — подкани го отново Ленка. — Оттук. — И тръгна по една тиха, покрита със сняг уличка.
— Далеч ли е?
— Десет минути пеш. Съвсем близо до „Пшикопи“, където са повечето големи банки. Адресът е добър, без да е прекалено скъпо.
— Ами Ян Павлик? Мислиш ли, че ще можем да го убедим да се присъедини към нас?
— Да, ако го харесаш. Ще се запознаеш с него утре. Мисля, че е подходящ.
— Говори ли за пакета?
— Разбира се, че не — отговори Ленка. — Не бих си и помислила да го направя, без да съм го обсъдила с теб, нали?
Крис само я погледна.
Ленка се разсмя.
— Ако искаш, можем да го обсъдим в кръчмата. Искам да ти кажа и други неща.
— Съгласен съм — каза Крис. — Обаче първо трябва да хапна.
— Добре, добре — примири се тя. — Сигурна съм, че не са сменили качеството на гулаша и печените в тесто ябълки. Ще се нахраниш до насита.
Завиха зад ъгъла и излязоха на площада на Стария град. Крис застина от възхита пред гледката — бе напълно завладян от вълшебството на сградите, излезли сякаш от приказка. Средновековното кметство се издигаше над боядисаните в ярки цветове барокови къщи на богати търговци, нечий паметник оставаше почти незабелязан в тъмнината на центъра. От един от баровете се носеше мелодия на саксофон.
— Хайде. — Ленка го дръпна за ръката. — Нали каза, че си гладен.
Крис се сети, че тя го води по този път съвсем преднамерено — искаше да се похвали с града, който обичаше толкова много. Последва я по няколко още по-тесни улички.
— Надявам се, знаеш къде отиваме.
— Разбира се — отговори Ленка и зави под една арка.
Тук-там лампа осветяваше пустите входни врати, минаха покрай два затворени магазина за кристал. Крис усети миризмата на въглища. Пътят бе покрит с бяла пелена и блестеше на светлината на лампите. Беше тихо.
Изведнъж Крис чу зад тях тихи бързи стъпки и се обърна. Ленка тъкмо му казваше нещо. Мъжът беше само на няколко крачки.
За част от секундата Крис не реагира: беше прекалено изненадан, за да проумее какво се случва. После, когато осъзна какво държи мъжът, извика и се хвърли към него. Но твърде късно. Нападателят сграбчи Ленка за яката на палтото с лявата си ръка, дръпна я рязко назад и с дясната опря ножа в гърлото й. Очите й се разтвориха от страх, стоманата просветваше до бледата кожа на шията й. Тя се задъха. Бе вперила поглед в Крис, молеше го безмълвно да направи нещо — твърде уплашена беше, за да се бори, дори да вика.
— Спокойно… — Крис бавно вдигна ръце към мъжа.
Мъжът изръмжа, стоманата проблесна и Крис чу задавеното хъркане на Ленка. Хвърли се напред, но мъжът бутна Ленка към него, обърна се и побягна. Крис хвана Ленка, поколеба се за миг дали да не хукне след мъжа, после нежно положи Ленка на снега. Кръвта й шуртеше по скъпото й яке и снегът ставаше червен.
— Помощ! — закрещя Крис. Не знаеше как е „помощ“ на чешки, затова опита на полски: — Pomocy! Policja! Pogotowie! Lekarza! О, няма ли кой да помогне!
Лицето на Ленка вече беше съвсем бледо, очите й бяха отворени и безжизнени. Устните й се движеха, сякаш се опитваше да каже нещо, но не успяваше да издаде нито звук. Крис отчаяно затисна гърлото й с палтото си, сякаш можеше да спре кръвотечението просто със сила. След секунди ръцете му бяха целите в кръв.
— Моля те! — настояваше той. — За бога, не умирай!