Вече нищо нямаше значение. Погледът й застина и дишането й спря. Крис повдигна прогизналата в кръвта й глава към гърдите си и прокара пръсти по късата й руса коса.
— Ленка — прошепна той и целуна челото й. После я положи на снега и заплака.
Вървеше с отпуснати рамене и сведен поглед по заснежените улици и почти не забелязваше заетия със сутрешните си дела град. Не можеше да спре да върви. Трябваше да опита да успокои бушуващите си чувства. Трябваше му време.
Чувстваше се странно. След първоначалните сълзи го обзе някаква студенина. Беше някак безчувствен и невъзмутим. Беше спал лошо — щом дрямката го надвиеше, пред погледа му изникваха пълните със страх очи на Ленка, които го молеха да направи нещо, за да я спаси, и бледото й лице, отпуснато върху опръскания с кръв сняг. Мозъкът му беше почти блокирал. Но в душата му кипяха чувства, които напираха да излязат на повърхността. Ужасът от нейната смърт, яростта срещу убиеца й, вината, че не бе направил нищо, за да го спре, и осъзнаването на факта, че вече никога няма да я види, няма да чуе смеха й или да спори с нея, да я дразни или да празнуват заедно малките победи на „Карпейтиън“ го смазваха. Всички тези чувства напираха да изригнат в протяжен вик, но не успяваха. Лицето му беше сковано от студения въздух, ледената обвивка на улиците сякаш беше сковала и него.
Полицията бе пристигнала бързо. Зададоха му въпроси за Ленка, за нападението, за мъжа с ножа. Крис не беше видял ясно лицето му. Помнеше само, че е среден на ръст, с тъмно яке и тъмна шапка. Безполезни сведения. И мустаци. Запомнил бе мустаците. Също съвсем безполезно. От чешката полиция казаха, че мъжът сигурно е бил наемен убиец — за непрофесионалист не било лесно да пререже с един замах нечие гърло. Крис многократно повтори, че няма представа кой може да е искал да убие Ленка.
Родителите й дойдоха на сутринта. Кротки и скромни хора, съвсем различни от Ленка. Баща й беше провинциален лекар, а майка й — медицинска сестра. Бяха съсипани. Крис положи всички усилия, за да ги утеши, но техният английски бе елементарен и едва ли го разбраха. Мъката, която изпитваха, късаше сърцето му. Раздели се с тях, отново обзет от чувството за безполезност.
Тръгна към улицата, където според думите на Ленка трябваше да се намира новият им офис. Не му беше казала номера, но той видя кръчмата — на табелата жълта мечка държеше халба бира. Срещу нея имаше кремава триетажна сграда с входна врата с дърворезба. Крис погледна отблизо и видя пет метални табелки с имената на адвокати по международно право, счетоводители и консултанти. Това трябва да бе мястото. Сега се налагаше пражкият офис да почака. А също и Ян Павлик. Крис осъзна, че човекът сигурно очаква да говори с него днес. Беше редно да му се обади и да го уведоми за случилото се.
Той се поколеба, изкушен за момент да влезе в кръчмата и да изпие една бира преди обяд. Но накрая загърби топлината на заведението — предпочете да върви, да чувства студения въздух върху лицето си и да преживява смъртта на Ленка.
Обикаляше безцелно стария град с малките му площади, черкви и сгради в оранжево, жълто, кремаво и зелено — всяка с изящни орнаменти; и точно поради това сякаш с красотата си се подиграваха на смъртта на Ленка.
Стигна до Карловия мост, сви рамене в палтото и закрачи по него. Спря на средата и се обърна да погледне назад към града. Ленка беше прекарала много години тук като студентка. Представяше си я как през онези опияняващи дни на Нежната революция вика заедно с най-шумните протестиращи. Идеалистка, която очаква свободен живот. Или само половин живот.
Металносив облак се спусна ниско над града, заплашвайки да погълне Пражкия замък на отсрещния бряг. Леден вятър шибаше Вълтава, чиито води клокочеха под моста. Студът проникваше през палтото му и той затрепери. Ами „Карпейтиън“? Какво ти разширяване на дейността — щеше да е трудно фирмата изобщо да продължи да работи без Ленка. Но той беше решен да се справи. Тя бе негова съдружница, вярваше му и Крис нямаше да я разочарова.
Подпря се на парапета на стария каменен мост и се загледа в бурната река. Спомни си първата им среща преди десет години в Ню Йорк. И потръпвайки, си припомни онази друга смърт.
Втора част
1.
Претъпканият влак спря на метростанцията на Уолстрийт и двайсет и две годишният Крис Шчипьорски си проби път към перона, последван от двама други млади английски банкери. Със свежия си младежки вид не изглеждаха уверени в костюмите си. Оглеждаха се с любопитното смущение на туристи в контраст с решителните, празни погледи на останалите пътници, които отиваха на работа.