Помещението вече беше пълно с мъже и жени от всякакъв тип и цвят. Крис огледа табелките с имената. Поне веднъж собственото му име да пасва на екзотичните си съседи. Шчипьорски не беше по-странно от Раманадан, Нг или Немечкова. Той зае мястото си между висок русокос мъж, очевидно американец, на име Ерик Асл и чернокожа жена с име Латаша Джеймс. Дънкан седеше точно зад него, а Иън — от другата страна на аудиторията.
— А сега слушайте всички! — обяви един дрезгав глас. Настъпи тишина. Говореше едър мъж на средна възраст със зализана назад върху оплешивяващия му череп черна коса. — Казвам се Джордж Калхун и съм отговорен за програмата за обучение в „Блумфийлд Уайс“. И много се гордея с това.
Той направи пауза. Беше привлякъл вниманието им.
— Както ви е известно, „Блумфийлд Уайс“ е най-уважаваната и респектираща инвестиционна банка на Уолстрийт. Как успяхме да постигнем това? Защо, общо взето, управляваме повече емисии на ценни книжа, отколкото всеки от нашите конкуренти? Какво ни прави най-добрите? Е добре, един от отговорите е точно тук. Тази програма. Най-трудната програма на Уолстрийт. — Той каза „щрийт“. Крис вече знаеше, че това е маниерът на нахаканите типове от „Блумфийлд Уайс“. — Ние не само ще ви научим на всички финансови инструменти, от които ще се нуждаете — облигационната математика, корпоративните финанси и всички такива полезни неща. Ние ще ви учим, че победителят е човекът, който полага най-големи усилия, който работи най-много, който отказва да заеме втората позиция. — Гласът на Калхун се сниши до шепот, очите му блестяха. — Уолстрийт е джунгла и всички вие сте хищници. Там навън — той махна с ръка някъде към външния свят отвъд стените без прозорци, — там навън е плячката.
Той направи пауза, пое дълбоко дъх и напъха шкембето си в панталоните.
— Сега имам за вас една добра и една лоша новина. Лошата новина е, че не всички ще се справите. С тази програма ще положим началото на нова политика. Най-слабите сред вас, последната четвърт от списъка, ще отпаднат. Знам, че сте се скъсали от работа, за да стигнете дотук, проправили сте си път в най-добрите училища, победили сте по сто други кандидати, но през следващите пет месеца ще работите още повече. И най-безмилостните и силните сред вас ще продължат да изграждат „Блумфийлд Уайс“ на бъдещето.
Той спря и огледа аудиторията, за да провери ефекта от думите си. Всички бяха изумени.
— Някакви въпроси?
Мълчание. Крис огледа съкурсистите си. Изглеждаха не по-малко объркани от самия него.
После се вдигна една самотна ръка. Ръка на висока, фрапантна жена с къса, изрусена почти до бяло коса. На табелката с името й пишеше „Ленка Немечкова“.
Калхун погледна ръката намръщено, но гримасата му стана почти похотлива, когато видя жената.
— Да, ъ-ъ, Ленка?
— Разбирам лошата новина — каза жената с дрезгав глас с източноевропейски акцент и американски нюанс. — Ще ни съобщите ли и добрата?
Калхун за момент се обърка — всички видяха как се опитва да си спомни каква точно е добрата новина. Крис чу смях зад гърба си — Дънкан. Смехът обхвана цялата аудитория и напрежението, нагнетено преднамерено от речта на Калхун, се стопи.
Калхун ги огледа сърдито и каза:
— Добрата новина е, че всички вие ще се храните, ще спите и ще сънувате само с „Блумфийлд Уайс“ през следващите пет месеца. — Той издаде долната си челюст към Немечкова — предизвикваше я да му отговори.
Тя се усмихна учтиво.
— О, да, това наистина ще е чудесно.
Прекараха деня в обяснения колко много работа ще имат, а след това им разпределиха задълженията. Шейсетте курсисти напуснаха аудиторията в пет — стискаха в ръце листовете със задачите, които трябваше да бъдат приключени през следващата седмица. Аби Холис им раздаде по три дебели книги по облигационна математика, икономика и капиталови пазари. Връчи им и брезентови чанти с дискретен надпис „Блумфийлд Уайс“. Материалите се оказаха прекалено много за тънките дизайнерски куфарчета, които повечето курсисти бяха закупили през първите няколко месеца на работната си кариера.
— Уф! — възкликна Дънкан потресено. — Трябва да пийна една бира.
Идеята се стори добра на Крис и Иън. Дънкан, винаги добродушен, се обърна към един тантурест мъж с дълъг остър нос, който прибираше акуратно задачите си в чантата. Казваше се Руди Мос.
— Искаш ли да дойдеш?
Руди сведе поглед към издутата си брезентова чанта и със съжаление поклати глава.