— Кой е оня тип, Руди Мос? — попита Дънкан. — Видяхте ли какъв поглед ми хвърли, когато предложих да излезем да пийнем? Все едно му казах, че сестра му е лесбийка.
— Много е задръстен — каза Алекс. — Програмата е пълна с такива. Той обаче е най-лошият. Не му обръщай внимание.
— Какво искаш да кажеш? — попита Дънкан.
— Знам го от половин година — каза Алекс. — Момченца с кафяви носове. Мислят, че ако целунат нечие дупе, ще получат най-добрата работа. И не само това, ами искат и първи да целунат дупето. Това е специалността на Руди.
Дънкан направи гримаса.
— Тук има култура на конкуренцията — обясни Ерик. — От всички нас се очаква да се конкурираме за най-добрите работни места и за най-добрите оценки в програмата. Хората като Руди Мос искрено са заети с всичко това.
— А ти не? — поинтересува се Крис.
— Аз си падам по екипите. Предпочитам да работя заедно с колегите си, а не срещу тях.
— Тогава какво, по дяволите, правиш в „Блумфийлд Уайс“? — попита Иън. — Идеите ти трудно се вписват в линията на компанията.
Ерик се усмихна и сви рамене.
— Калхун беше прав. „Блумфийлд Уайс“ е най-добрата на Уолстрийт. Ще тръгна с най-добрите, но ще го направя по свой начин.
Всички кимнаха тържествено, освен Алекс, който се разсмя.
— Не ми разправяй глупости. „Да го направиш по свой начин“ означава да се прибираш у дома съсипан в три през нощта и да не ставаш до обяд на следващия ден.
— Тази идея ми допада! — възкликна Ленка.
Ерик се ухили.
— Вижте, говорим за инвестиционно банкерство в „Блумфийлд Уайс“.
Дънкан допи бирата си.
— Добре, струва ми се, че ще е по-добре да вървим, ако възнамеряваме да се захванем с цялата тази работа, която ни възложиха.
Станаха. Крис, Иън и Дънкан се прибраха в апартамента си в Горен Ийст Сайд, като този път Дънкан внимаваше да не налети на вагон, пълен с пътници. Прекара по-голямата част от пътуването, като обясняваше колко хубава била Ленка. Очевидно го беше впечатлила. Крис можеше да го разбере, но беше решен да остане верен на Тамара, приятелката си в Лондон. Напразното преследване на Ленка беше безсмислено.
Студеният нощен въздух хапеше страните на Крис и му помогна да изчисти съзнанието си от някои объркващи финансови концепции, с които се беше опитал да го запълни през последните три часа. Наближаваше краят на март и пролетта също би трябвало да наближава, но на Крис му се струваше, че въздухът е пълен със скреж. Той се сви в старото си кожено яке и тръгна по една пресечка към Пето авеню и Сентръл Парк. От двете страни на улицата платнени навеси засенчваха топлите жълтеникави отблясъци на мраморните фоайета, откъдето униформени портиери гледаха безучастно в нощта.
Работата вече се натрупваше и му беше трудно да се ориентира в нея. Помнеше математиката от университета, но това не бе достатъчно. Сконтови постъпления, модифициран срок на валидност, вътрешна лихва на дохода — какво означаваха всички тези понятия? И как можеше да се ориентира във всичко това до сряда?
Постара се да си мълчи, докато Дънкан говореше с тревога за програмата за обучение. Изпитваше известни опасения, но чувстваше, че е по-добре да ги запази за себе си. Иън бе усвоил до съвършенство изкуството да изглеждаш самоуверен и от краткия си трудов опит досега Крис беше сигурен, че именно това е един от ключовете към успеха. Ако не знаеш нещо, претендирай за обратното и се надявай, че никой няма да разбере.
Но по време на обучението щяха да разберат. Професор Уолдърн щеше да е наясно още на следващата сутрин, когато поискаше Крис да обясни модифицирания срок на валидност. Или Калхун щеше да разбере след обещаните им изпити. Дънкан беше прав. Щеше да е дяволски срамно, ако го изритат след цялата тази борба.
Крис бе положил големи усилия, за да стигне до Ню Йорк. Къртовски труд. Започна на единайсетгодишна възраст, когато майка му с часове му помагаше и го насърчаваше. Той завърши местната гимназия, пребори се с тестовете за кандидатстване в университета и дори сам се изненада от високите си оценки. Кандидатства за място в Оксфорд за изучаване на история. Не искаше да го прави и смяташе, че това е загуба на време, но Тони Харис, учителят му по история, го убеди. И за голяма негова изненада му предложиха място в оксфордския колеж „Лейди Маргарет Хол“. Майка му направо се побърка от радост. Казваше, че винаги била сигурна, че ще успее, защото бил наследил ума на баща си. Той знаеше, че това не е съвсем вярно, но чувстваше, че баща му, където и да се намира, може да се гордее с него. И тази мисъл го окриляше.