Нещо изсъска в ухото ми. Обърнах глава и неволно се отдръпнах. До мен, тъпо втренчен в пиедестала, стоеше дългунест слаб човек, целият стегнат в сива броня с голям кубичен шлем на главата. Лицето на човека бе скрито зад стъклена пластина с дупчици. От дупчиците в такт с дишането излизаха струйки дим. Изнемощялото лице зад стъклената пластина бе потънало в пот и бузите му току потрепваха. Отначало го взех за пришълец, после помислих, че е курортист, на когото са предписани особени процедури, и чак накрая се сетих, че това е артик.
— Извинете — обърнах се към него. — Бихте ли ми казали, какъв е този паметник?
Мокрото лице съвсем се изкриви.
— Моля? — глухо прозвуча изпод шлема.
Наведох се.
— Питам, какъв е този паметник?
Човекът отново се втренчи в пиедестала. Димът от дупчиците стана по-гъст. Отново се разнесе силно съскане.
— Владимир Юрковски — прочете той. — Пети декември, година на Везните… Аха… декември… Ее… Някакъв немец трябва да е…
— И кой му е издигнал този паметник?
— Не зная — каза човекът. — Тук не пише. Вас какво ви интересува?
— Това е мой познат — обясних аз.
— Тогава защо мен питате? Питайте самия него.
— Той почина.
— Аа… Тогава може би тук са го погребали?
— Не — казах аз. — Погребан е далеко.
— Къде е погребан?
— Далеко!… А какво е това, на което се подпира?
— Кое? Това е ерула.
— Какво?
— Ерула, казвам! Електронна рулетка.
Облещих очи.
— Че какво общо има рулетката?
— Къде?
— Тук, на паметника?
— Не зная — отвърна човекът, като помисли. — Може би вашият приятел я е изобретил?
— Едва ли — казах. — Той работеше в друга област.
— В каква?
— Беше планетолог и астронавт.
— Аа… Бива си го значи, щом я е изобретил. Полезно нещо. Трябва да го запомня: Владимир Юрковски. Имал е глава тоя немец…
— Едва ли я е изобретил той — възразих аз. — Нали ви казвам, беше астронавт.
Човекът се втренчи в мене.
— Щом не я е изобретил, защо са я поставили тук, а?
— Там е работата, я. Нали и аз това се чудя.
— Лъжеш и туйто — каза неочаквано човекът. — Лъжеш и сам не знаеш защо лъжеш. От сутринта успял да се насмуче… Алкохолик! — Той се обърна и се помъкна по пътя си, като влачеше хилавите си крака и звучно съскаше.
Свих рамене, погледнах за последен път Владимир Сергеевич и се запътих към хотела през просторния като летище площад.
Огромен портиер отвори пред мен вратата и звучно каза: „Моля заповядайте.“ Спрях.
— Бъдете така добър — рекох. — Не знаете ли какъв е този паметник?
Портиерът погледна над главата ми към площада. На лицето му се изписа объркване.
— А нима там… не е написано?
— Написано е — отвърнах. — Но кой е поставил този паметник? И защо?
Портиерът запристъпва от крак на крак.
— Моля да ме извините — виновно каза той. — Не мога да отговоря на този въпрос. Той стои тук отдавна, а аз съм съвсем отскоро… Страхувам се да не ви заблудя. Може би администраторът…
Въздъхнах.
— Е, добре. Не се безпокойте. Къде има тук телефон?
— Надясно, моля — зарадва се портиерът.
Администраторът понечи да тръгне към мен, но аз поклатих глава, взех слушалката и набрах номера на Римайер. Този път телефонът се оказа зает. Тръгнах към асансьора и се качих на деветия етаж.
Римайер, натежал, с непривично подпухнало лице, ме посрещна по халат, под който се подаваха краката му в панталони и обувки. В стаята вонеше на застоял цигарен дим, пепелникът на масата бе пълен с угарки. Изобщо в апартамента цареше безредие. Едното кресло бе преобърнато. На дивана се търкаляше смачкана фланелка, явно дамска, под перваза на прозореца и под масата блестяха в боен ред празни бутилки.
— С какво мога да ви бъда полезен? — неприязнено попита Римайер, като ме гледаше в брадичката. Явно току-що бе излязъл от ваната — редките светли коси по дългия му череп бяха мокри.
Мълчаливо му подадох визитната си картичка. Римайер внимателно я прочете, бавно я пъхна в джоба на халата си и като продължаваше да ме гледа в брадичката, каза: „Седнете.“ Седнах.
— Много неприятно става — продължи той. — Дяволски съм зает и нямам минута свободно време.
— Няколко пъти ви звъних днес — казах аз.
— Току-що се върнах… Как ви беше името?
— Иван.
— А фамилията?
— Жилин.
— Виждате ли, Жилин… С една дума, сега трябва да се облека и пак да изляза… — Помълча, разтривайки с длан отпуснатите си бузи. — Всъщност за какво ли да говорим… Впрочем, ако искате, седнете тук и ме почакайте. Не се ли върна до един час, вървете си и елате утре към дванадесет. А, да, оставете адреса и телефона си, запишете ги направо на масичката… — Той свали халата и като го влачеше по пода, влезе в съседната стая. — А сега идете да разгледате града. Гадно градче… Но все едно, трябва да го направите. Вече ми се повдига от него… — Върна се, като пристягаше вратовръзката си. Ръцете му трепереха, кожата на лицето му бе повехнала и сива. Изведнъж усетих, че не му вярвам — неприятно бе да го гледаш, приличаше на изоставен болник.