„Ако искате да знаете моето мнение за духа, дух няма, скъпи съветнико. Духът отдавна е мъртъв! Той потъна в тлъстия търбух!“ — тези думи на един от героите ни карат да бъдем предпазливи в своите определения за утрешния рай. Онова, което е било вечната мечта на човека, на неговите усилия, на неговата титанична борба, на неговите сънни въжделения — преситеност, уют, блаженство — неочаквано могат да се окажат най-коварният вирус, за който нямаме антитела, нямаме имунна защита. Кой би се опълчил срещу удобството и благоденствието? Кой би воювал с благоденствието и комфорта? Кой от нас би го направил?
Те идват, а ние нямаме какво да им противопоставим. Твърде дълго сме ги очаквали, за да им обърнем гръб. Човекът е слаб и податлив на приятните изкушения, на примамливите илюзии; той неволно се стреми към лесното, удобното, сладостното, хедоничното — като към мираж, към спасителен оазис. А това не трябва да стане! За нищо на света не трябва да стане!
Ето това искат да ни кажат братя Стругацки със своя роман „Хищните вещи на века“. В този смисъл това е роман предупреждение срещу коварната сила на човешките слабости.
А какво момеем да противопоставим срещу тези слабости? Себеотричане? Аскетизъм? Русоизъм? Бог? Безверие? Нулев прогрес? Или съпротива на прогреса? Авторите не дават еднозначен отговор — еднозначен отговор няма. Цивилизацията сама ще открие лечебната комбинация и доза — по метода на пробите и грешките.
Но може би най-точният отговор даде Аркадий Стругацки в един наш разговор: „Най-високо стои човекът; над човека стои надеждата.“
Агоп МЕЛКОНЯН
Глава първа
Митничарят имаше гладко, закръглено лице, което изразяваше най-добри чувства. Бе почтително приветлив и доброжелателен.
— Добре дошли — тихо произнесе той. — Как ви харесва нашето слънце? — Погледна паспорта в ръката ми. — Прекрасно утро, нали?
Подадох му паспорта и сложих куфара си върху бялата преграда. Митничарят бегло разлисти страниците с дългите си внимателни пръсти. Беше облечен в бял мундир със сребърни копчета и сребърни шнурчета на раменете. Той остави настрани паспорта и леко докосна куфара с пръст.
— Интересно — каза. — Калъфът още не е изсъхнал. Трудно е да си представи човек, че някъде времето е лошо.
— Да, при нас вече е есен — въздъхнах, докато отварях куфара.
Митничарят съчувствено се усмихна и разсеяно надникна вътре.
— Под нашето слънце не можеш дори да си представиш какво е есен — рече той. — Благодаря ви, напълно достатъчно… Дъжд, мокри покриви, вятър…
— А ако под бельото има нещо скрито? — попитах аз. — Не обичам разговорите за времето.
Той се разсмя от сърце.
— Това е просто формалност. Традиция. Ако щете, условен рефлекс на митничарите. — Подаде ми лист плътна хартия. — А ето още един условен рефлекс за нас. Прочетете, нещо необичайно е. И се подпишете, ако не ви затруднява.
Прочетох го. Беше закон за имиграцията, отпечатан с изящен курсив на четири езика. Имиграцията бе категорично забранена. Митничарят ме гледаше.
— Любопитно, нали? — подхвърли той.
— Във всеки случай не е безинтересно — отговорих, вадейки автоматичната си писалка. — Къде трябва да се подпиша?
— Където и както обичате — каза митничарят. — Ако искате напреко.
Подписах се под руския текст, напреко на реда: „Запознат(а) съм със закона за имиграцията.“
— Благодаря — митничарят скри листа в някакво чекмедже. — Ето че знаете всичките ни закони. И през цялото време… Колко време ще бъдете при нас?
Вдигнах рамене.
— Трудно ми е да кажа предварително. Зависи как ще потръгне работата.
— Да речем, месец?
— Може би да. Нека бъде месец.
— И през целия този месец… — той се наведе, за да отбележи нещо в паспорта. — През целия този месец няма да се занимавате повече с никакви закони. — Подаде ми паспорта. — Да не говорим, че можете да удължите пребиваването си тук колкото искате, стига да е разумно. Но засега нека бъдат тридесет дни. Ако решите да останете още, отбийте се на шестнадесети май в полицията, платете един долар… Нали имате долари?
— Да.
— Прекрасно. При това съвсем не е задължително непременно в долари. Приемаме всякаква валута. Рубли, фунтове, крузейро…