— Сега свири, а утре ще й се чуе гласът! — засмял се Хитър Петър.
СПОРЕД СВЕТЕЦА И ТАМЯНЪТ
Казали на Хитър Петра, че гръцкият владика иска да го види и да се запознае с него. Петър възседнал магарето си и отишъл в града при владиката. Владишките слуги го посрещнали на двора. Един поел поводите на магарето, а друг въвел Петра при владиката.
Владиката седял на голям миндер в стаята, където посрещал гости. Наоколо му имало и други хора. Хитър Петър влязъл, поклонил се и поздравил според обичая, но владиката се престорил, че не го забелязва.
Петър мълчешката седнал на края на миндера, изтегнал се като владиката и запалил луличката си.
— Не си много далеч от магарето, Петре! — извърнал се владиката, погледнал го и се присмял гласно.
— Делят ме само няколко педи от него, дядо владика! — отговорил Петър, дръпнал спокойно от луличката си и изпуснал голямо кълбо дим.
След малко сложили трапезата и поканили гостите да се хранят. На трапезата имало печено прасенце и боб. Владиката бил скъперник, затова си отсипал най-напред от боба и започнал пръв да яде. Тъй направили и другите гости — и те започнали да ядат само боб. Хитър Петър пресегнал, откъснал задното бутче на прасенцето и облизал пръстите си.
Владиката се смръщил и го попитал:
— Защо не ядеш боб?
— Извинявай, дядо владика, но у дома ям боб, че и на владишката трапеза ли с боб ще ме гощаваш? — отговорил Петър. — Добре ми е само от прасенцето…
— Добре ти е, но е скъпо! — забелязал владиката.
Хитър Петър осмукал едно кокалче, оставил го в чинията пред себе си и се усмихнал:
— Струва си парите, дядо владика. Ако не е скъпо, сиромасите все печени прасенца ще ядат!
— Не си цвете за мирисане! — изръмжал сърдито владиката и го изгледал накриво.
— Зависи кой си завира носа да ме мирише! — отговорил Петър и станал да си отива.
Владишкият слуга го изпратил. Като му подавал поводите на магарето, попитал:
— Бай Петре, кажи ми: защо се държа тъй пред дядо владика?
— Ти, момче, като слугуваш на владика, трябва да знаеш, че какъвто е светецът — такъв и тамянът! — казал Хитър Петър, метнал се на магарето и си отишъл.
ГАТАНКА
Хитър Петър и Настрадин Ходжа, щом се запознали, започнали да се разпитват един друг:
— Имаш ли братя, Петре? — попитал ходжата.
— Имам един брат.
— Какво работи?
— Какво ли? — отговорил Хитър Петър. — Когато има вода — пие вино; когато няма вино — пие вода!
Настрадин го загледал и свил рамене.
— Не разбра ли? — попитал Петър.
— Нищо не можах да разбера! — поклатил глава Настрадин.
— Нали си ходжа? Казват: всичко знаеш и лесно се досещаш!
— Вярно е, лесно се досещам, но сега не можах да разбера какъв занаят има брат ти.
— Воденичар е, воденичар! — усмихнал се Петър. — Но ще кажеш защо? Защото, когато има вода, воденицата работи, брат ми взема повече уем, има парички и вместо вода пие вино, а когато няма вода — няма работа, няма уем, няма парички — пие вода!…
И СЛОНИЦА!…
В Петрово време турският султан имал много слонове. Една година султанът решил да ги разпрати по селата на прехрана. Султанските слуги закарали един слон в Петровото село, оставили го в полето да пасе и си отишли. Селяните ходели при слона, разглеждали го отдалеч, чудели се на големината му, на хобота и на зъбите му, но никой не смеел да го приближи.
Минали седмица, две… Слонът свободно се разхождал из полето, нивите и градините на селяните, пасял и тъпчел посевите им, правел пакости, мътел с хобота си водата в изворите и в коритата при чешмите… Хората се страхували от него. Гледали го само отдалеч със свито сърце, но не могли да му направят нищо.
Пошушнали си тоя-оня, събрали се мъжете от цялото село, посъветвали се и решили да помолят султана да си прибере слона.
— Сговорна дружина планина преместя, че слона ли ще оставим да ни плаши децата! — казал Хитър Петър пред мъжете и тръгнали да отидат при султана.
Но… селяните колкото наближавали султанския палат, толкова по ги дострашавало. И започнали на едного вървите на цървулите да се развързват, на друг поясът да се размотава, на трети — това, на четвърти — онова… Един след друг те поспирвали, отбивали се от пътя, докато изоставали и се изгубвали от погледа на другарите си.
Най-после Хитър Петър пристигнал сам до султанския палат. Той спрял пред портата, отпочинал, попристегнал се, завъртял глава и си казал: „На мене се падна сам да уреждам селските работи!“
Като се явил пред султана, Петър срещнал сърдития му поглед и изтръпнал.