— Къде беше магарето? — попитал съседът.
— В обора.
— А защо не си заключил вратата?
— Хубава работа! — отговорил Петър. — Кой заключва магарето си в обора?!
— Ами тогава защо не си заградиш двора? Дигни висок и дебел зид, та да не може да го прескочи и най-големия крадец!
— Заслужава ли заради едно магаре да ограждам двора си?
— Щом не възприемаш никакъв съвет — отваряй си очите! — ядосал се съседът му. — Магарето не е коте, че крадецът да го скрие в пазвата си!
— Според тебе, съседе, излиза, че не са виновни крадците, а стопаните! — троснато отговорил Петър.
ГЛУПАВИЯТ ЧОРБАДЖИЯ
Бедният Хитър Петър често казвал:
— Да ми паднат отнякъде десет жълтици, ще има и аз да живея, и на сиромасите да дам…
— Ами ако са по-малко? — попитали го.
— Ако са по-малко, няма да ги погледна! — засмивал се той.
Веднъж един чорбаджия решил да се пошегува и тикнал в пояса на Петра седем жълтици.
Минало ден, минали два — Петър не се обаждал, нито се похвалил на някого. Мълчал си… Чорбаджията започнал да се тревожи за жълтиците си. На третия ден рано-рано сутринта той се изправил пред Петровата къща, потропал и извикал.
— Какво има? — показал се още сънен Петър, но като видял чорбаджията, поокашлял се и го поканил да влезе.
— Не ти идвам на гости, а да ми върнеш деветте жълтици! — казал троснато сърдитият чорбаджия.
— За какви жълтици бълнуваш? — престорил се на изненадан Петър и го доядяло, че чорбаджията иска две жълтици повече.
Жълтиците, дето ти ги пуснах оня ден в пояса!
— Колко жълтици си ми пуснал?
— Девет! — настоял чорбаджията.
— Вярно, аз намерих в пояса си жълтици, но те не бяха девет, а десет! Значи, друг някой ми ги е пуснал! — нарочно излъгал Петър, да ядоса още повече чорбаджията.
— Слушай, Петре, не ми е до шега! Може да съм сбъркал, та вместо девет съм отброил и съм пуснал десет, но ти, ако не ми върнеш още сега жълтиците, ще те отведа на съд! — скръцнал зъби чорбаджията.
— Пеш и кърпен на съд не излизам! — казал Петър. — Ако ми изпратиш най-хубавото си магаре и нови дрехи, веднага ще дойда.
Наивният чорбаджия се съгласил. Още същия ден, пременен с нови дрехи, Петър яхнал най-якото чорбаджийско магаре и отишъл в града при съдията.
Съдия бил Настрадин Ходжа. Той погледнал чорбаджията, огледал Петра и ги запитал:
— За какво спорите?
— Ходжа — започнал да се оплаква чорбаджията, — където седнеше и където станеше, Петър казваше, че ако му паднели отневиделица десет жълтици, щял да живее богато и на сиромасите да дава. Ако са по-малко жълтиците — нямало да ги погледне. Аз реших да се пошегувам с него. Преди няколко дни, без да усети той, пуснах в пояса му девет жълтици. Тази заран отидох да си ги искам, а той не ми ги дава!…
— Ходжа, аз намерих в пояса си не девет, а десет жълтици. Не знам откъде са ми попаднали, но този човек сигурно се е побъркал! — засмял се Петър. — Защото къде се е чуло и видяло чорбаджия с пари да се шегува, пък на това отгоре за нищо да пуска жълтици в пояса на сиромах човек! Чорбаджиите мислят, че и душите на сиромасите са техни. Ако попиташ сега чие е магарето, с което дойдох, тоя ще каже, че е негово!
— Разбира се, мое е! — обадил се чорбаджията.
— Ето, чу ли, ходжа! — засмял се Петър. — А ако го попиташ чии са дрехите, дето са на гърба ми, и за тях ще ти каже, че са негови.
— И те, ходжа, и дрехите са мои! — настоявал разгорещено чорбаджията.
— Ти наистина не си с ума си! — присмял се и съдията на чорбаджията.
Като се върнали в село, Петър съблякъл дрехите, метнал ги върху гърба на магарето и ги изпратил на чорбаджията, а жълтиците до една раздал на сиромасите.
ТИ ПЛАЩАШ
Хитър Петър замръкнал с приятеля си в съседния град. Нямало къде да преспят, а били и гладни. Петър казал:
— Да отидем в хана.
— Нямаме пукната пара! — напомнил му приятелят.
— Знам — отговорил Петър, — но ханджията е богат, все може да посрещне двама сиромаси.
Като се настанили в една стая, те повикали момчето на ханджията, поръчали си ядене, нахранили се, легнали и заспали.
Сутринта станали рано и започнали да се стягат за път. Момчето отишло при тях да разтреби стаята и да ги изпрати.
— Момче, колко струва яденето и спането? — попитал Петър.
— Два лева, чичо!
— Какво правиш, Петре? — изненадал се приятелят му. — Защо питаш за сметката?
— Да платя! — отговорил Петър и бръкнал в пояса си.
— Ама как?
— Така, с парите си! — намигнал Петър и извадил празната си кесия.
— Не мога да разбера…
— Ще разбереш! — прекъснал Петър приятеля си. — Но вместо да се караме, пък и да не вдигаме врява толкова рано, дай да вържем очите на момчето, когото хване — той ще плати сметката.