През есента селянинът изсякъл зелето и го закарал с кола в къщи, а голямата зелка нарамил, минал през цялото село и я занесъл дар на приятеля си.
Петър много се зарадвал, но не на зелката, защото зеле имало много, а на вниманието и обичта на съселянина си. За благодарност Петър му дал една жълтица.
— На, вземи, приятелю, да помниш и да разказваш кога и как излъгах султана.
Сиромах човек да види истинска жълтица в шепата си, било по-голямо чудо от голямата зелка в градината. До вечерта цялото село научило, че Хитър Петър дал цяла жълтица за една зелка!
Тази новина стигнала до ушите и на един лукав чорбаджия.
— Хм! — свил той устни в завистлива и ядна усмивка. — Ще мога ли и аз някак да измъкна нещичко от ръцете на този глупак, дето не знае цената на парата?!
Мислил чорбаджията, мислил и най-после измислил! На другия ден нарамил един голям овен от стадото си. Като минавал през селото, хората го питали:
— Накъде с овена?
— Нося го на Петра! — отговарял той.
У Петрови чорбаджията казал:
— Петре, вчера получи подарък една зелка, аз пък днес ти дарявам цял овен, и то най-тлъстия от стадото ми.
Петър веднага се сетил защо чорбаджията му носи този дар. Той погладил руното на овена, усмихнал се и подвикнал на жена си:
— Жено, ела да видиш, у дома е дошло овче рунце, вълче сърце!
— А ти с какво ще му се отблагодариш? — попитала жената.
— Е, за най-тлъстия овен в село аз ще дам, както му прилича, най-голямата зелка.
Петър отишъл да донесе зелката, но додето се върне, чорбаджията ядосан се измъкнал.
Още същата вечер Хитър Петър поканил всичките си приятели от селото. Нагостил ги с най-вкусното ядене през есента — овнешко с прясно зеле.
Яла и се смяла сиромашията на ума на чорбаджията!…
НИЩО НЕ СЪНУВАЛ
Веднъж Хитър Петър, селският чорбаджия и попът замръкнали в един хан. Те вечеряли кой каквото си носел от къщи за ядене. Щом се нахранил, попът разбълникал бъклицата си и казал:
— Главата ми се поразмъти, а едва съм преполовил винцето. Утре трябва да го изпия, иначе може да се вкисне.
— И моята патка остана — повайкал се чорбаджията. — Огризах само крилата й. Ако не я изям до утре — ще се вмирише.
— Солницата и пиперът ми нито ще се вкиснат, нито ще се вмиришат! — позасмял се Петър и пуснал похлупците в торбичката си.
Легнали да спят. Петър изгасил свещта и попитал:
— Съгласни ли сте, който сънува най-страшния сън, той да изяде патката и да изпие виното?
— Бива! — съгласил се попът, а чорбаджията само изръмжал и веднага заспал.
Скоро захъркал и попът. Тогава Хитър Петър станал, отишъл на пръсти до дисагите на чорбаджията, взел патката, оплескал я в тъмното, пресушил бъклицата на попа и легнал да спи.
На разсъмване пътниците се събудили.
— Сега да видим кой какво е сънувал — казал Петър.
Попът погледнал към бъклицата и започнал да разказва пръв:
— Сънувам, впрегнал съм в един хомот две черни котки и ора. Аз натискам ралото в черната угар, пот тече от челото ми, а котките теглят ли, теглят — леко им е, въртят опашките си и от време на време се извръщат, поглеждат ме и се усмихват. По едно време гледам — то не са котки, а същински дяволи! Бре, рекох, ами сега?! Обърнах се и хукнах да бягам по браздата. Аз тичам, а дяволите подире ми, докато ми се подкосиха краката, застъпих си расото и паднах по очи. „Не мож ни убягна, дядо попе! — казват сатаните. — По тази бразда избра да вървиш, по нея ще те водим и ние!“ — И те ме хванаха под мишници и ме затътраха по черната бразда. Влачиха ме, влачиха, докато се изправихме пред една голяма черна накатранена порта. „Къде ме водите?“ — питам ги. А те се хилят и ми казват: „Ти грамотен ли си, не четеш ли и не проповядваш ли евангелието?“ „Грамотен съм“ — думам им. „Тогава чети какво пише над портата!“ Като повдигнах глава, какво да видя: над портата изрисувани две черни букви „Ад“! „А бе аз за тука ли съм?“ — питам ги и се дърпам, а те открехнаха портата и без да ме слушат, натикаха ме в ада и заключиха отподире ми… Боже, сохрани! — прекръсти се повторно попът.
— Твойта работа не е била лесна, дядо попе, но аз сънувах по-страшен сън от твоя — започнал да разказва чорбаджията. — Сънувам, че съм на селската поляна. А поляната, догде ти види око наоколо, бялнала се, пълна с патки. Патка до патка! Само една патка пред сам мене, оскубана, без глава и без крака, патри и върти шийгуна си. Гледам — същата, моята патка, дето я заклах вчера и ми я свари жената за из път. Махнах с ръка да я пропъдя, а тя налита към мене. Аз я пъдя, тя в краката ми се навира. По едно време, как стана, не знам, възседнал съм я. Па като се разграцаха ония ми ти патки, като замахаха криле и като литнаха, че чак на небето, на облаците накацаха. И аз с тях, възседнал на закланата патка. Ех, че като ме награцаха и като засъскаха срещу мене всичките патки: „Паси, паси сега — викат — вместо закланата патка!“ „Какво да паса?“ — питам. „Облаците! — съскат насреща ми те. — Паси или сега ще те пуснем от небето…“ Добре, че се събудих, иначе не зная как щях да паса облаците…