— А ти защо не се възпротиви на строежа? — попита Хоган.
— Възпротивихме се, как да не сме се възпротивили, но бързо се разбра, че Маги имала клиенти и от двата отдела — въздъхна тежко Били. — Последният удар обаче дойде, когато нивите около къщата бяха обявени за продан. Никой не прояви интерес и накрая О’Флин се сдоби с двеста и шейсет декара, където разпрати свои хора — да го пазят. Така разполага с предостатъчно време да пренесе всички улики от едната в другата половина на къщата много преди да сме стигнали входната врата.
Халбите бяха празни.
— Аз черпя — оповести по-младият мъж.
Отиде на бара и поръча още две бири. Върна се и още преди да е оставил халбите на масата, зададе следващия си въпрос.
— Защо не си извадил заповед за обиск? Тоя тип очевидно нарушава сума ти закони, би трябвало отдавна да си му разказал играта.
— Така си е — съгласи се шефът на полицейския участък. — Но понечех ли да издействам заповед, първият, който научаваше, бе Еймън. Тъй че, и да отидехме в къщата му, заварвахме честито семейство, което си живее мирно и кротко сред своите ниви.
— Ами колегата от южната страна на границата? Сигурно е в негов интерес да се обедините и…
— На пръв поглед е точно така. Но за седем години се изредиха петима шефове на тамошния полицейски участък, които си пазеха топлите местенца, драпаха за повишение, не искаха да си усложняват живота или направо си бяха подкупни, затова всички отказваха да се съюзим. На сегашния началник на участъка му остават само няколко месеца в полицията, не иска човекът да дърпа дявола за опашката и да си рискува пенсийката. Откъдето и да го погледнеш — продължи Били, — се издъних с тоя Еймън О’Флин. Но за разлика от колегата откъм южната страна на границата съм готов да си заложа и пенсията, само и само да си разчистя веднъж завинаги сметките с тоя хитрец.
— Е, остава ти още месец и половина, а след всичко, което ми разказа, и аз на драго сърце бих го разкарал тоя О’Флин от пътя си — да не ми мъти водата, щом поема длъжността. Може би ще измисля нещо, което да ни извади от задънената улица.
— Готов съм на всичко освен на убийство, де… макар че, защо да си кривя душата, и това ми е минавало през ума.
Джим Хоган се засмя, погледна си часовника и рече:
— Е, да се връщам в Белфаст.
Старият шеф на полицейския участък кимна, допи си бирата и отиде заедно със своя колега на паркинга зад кръчмата. Без да казва и дума, Хоган се качи зад волана. Включи двигателя и смъкна прозореца.
— Ще правиш ли изпращане?
— Да — отвърна по-възрастният полицай. — Последната събота, преди да се пенсионирам. Защо?
— Защото винаги съм си мислел, че ако човек има сметки за разчистване, трябва да ги уреди именно на изпращането — отвърна Джим, но не даде повече обяснения.
Озадачен, шефът на полицейския участък го изпроводи с поглед, докато той излизаше от паркинга — зави надясно и се отправи на север, към Белфаст.
Еймън О’Флин беше доста изненадан, когато получи поканата — не беше очаквал да бъде сред гостите на полицейския шеф.
Маги се взря в красивата картичка, с която Гибсън ги канеше на прощалното тържество в ресторант „Куинс Армс“ в Балироуни.
— Ще отидеш ли? — попита тя.
— То оставаше да ида — тросна се Еймън. — Тоя тъпанар от шест години се опитва да ме окошари.
— Сигурно иска да зарови томахавката — предположи Маги.
— Как ли не! Да я зарови, само че в гърба ми. Лично ти ще се набутваш ли между шамарите?
— Е, не се изхвърляй, де! За разлика от друг път грешиш — възрази Маги.
— И защо реши така?
— Защото ще ми бъде забавно да им видя физиономиите на жените на градските съветници, с които съм преспала, да не говорим пък за ченгетата.
— Ами ако ни залагат капан?
— Я не се занасяй, какъв капан! — засмя се Маги. — Ония кретени от южната страна на границата няма да ни създават главоболия, а колкото до тия на север, те ще се изсипят всичките на банкета.
— Това няма да им попречи да претарашат къщата, докато нас ни няма.
— Голям праз, като я претарашат! Ще останат с пръст в уста — подсмихна се Маги. — Ще пуснем всички в почивка и ония некадърници ще се озоват в къщата на двама почтени граждани, които спазват законите.
Еймън обаче не искаше и да чуе да ходи на разни изпращания. Едва след като Маги се върна от Дъблин с новата рокля, с която смяташе да се изфука пред всички, той вдигна ръце и склони да иде с нея на банкета.