— Ще изгубиш.
— Не! Дай пушката!
Лисичката полека, като не снемаше очи от сойката, взема пушката от коляното на стражаря, който си палеше цигара, и се прицели. Стражарят заследи с внимание.
— Лошо съм седнал… чакай! — рече Лисичката и се изправи. После погледна стражарина и извика на сойката:
— Пшът!
Тя изкряка и отлетя.
— Сега ставай, господин старши! Пък аз да повървя след тебе! Хайде, напред!
Стражарят, като видя пушката си в ръцете на Лисичката, пребледня от страх.
— Лисичка, не шегувай се! Дай ми пушката!
— Ще ставаш ли? Е, ти знаеш. Ако не щеш — сбогом!
Арестантът шумна в храстите.
— Какво правиш, ей? Лисичка… Хайде, ела да вървим!
— Ти върви сам, господин старши, моя път е на друга страна!
Лисичката бързо запрескача храстите, премина едно долче и излезе насреща.
— Къде бре, ей! Не се шегувай бе! — завика стражарят, побъркан от страх. — Какво правиш? Ти искаш аз да лежа в затвора вместо теб? Ела, бре човек! Ще пострадаш, ти казвам!
— Аз да не лежа, та друг, който ще, нека лежи! — обади се Лисичката, без да се обърне, и се изгуби в гората, над която падаше гъста мъгла.
Стражарят погледна наоколо, сякаш искаше помощ, но пътят беше пуст. Баирите намръщено се гледаха един друг. Гората мълчеше. Из храстите се белееше разпръснато вкаменело стадо от канари. Една креслива сойка прехвръкна, присмя се на това мълчание и отлетя нанякъде.
Стражарят седна край пътя и като не знаеше какво да прави — заплака.