Константин Константинов
Хитрецът и царската дъщеря
Народен мотив
Имало едно време един сирак — пъргав и весел момък, но сиромах и самичък в цял свят. Много зло и неправди видял той от хората, но сърцето му останало бодро и весело към всички. Хората го смятали глупав и на подбив го нарекли „хитрец“, ала момъкът от малък още видял в живота толкова неща — и добри, и лоши, — че наистина станал по-хитър от другите. Често вечер, когато лягал да спи в топлото поле, звездите приятелски му се усмихвали от небето, а лекият ветрец напявал в ушите му, че един ден той ще бъде щастлив. И момъкът сладко заспивал след умората и рано сутринта тръгвал пак с песен из широкия свят.
Минавали дни и години, израснал момъкът — снажен и як, но все тъй одърпан, сиромах и несретен. Вървял веднъж през едно непознато място, прашно и безлюдно. Дотегнало му и той гласно въздъхнал:
— Братче мое, Щастие, де си? Уморих се да те търся.
И още недовършил, пътечката извила и се спряла до един кръстопът. А на кръстопътя трима души, трима родни братя, дърпат един вързоп, карат се и дигат юмруци един срещу друг.
— Добър ви ден, добри хора! — рекъл нашият хитрец. — Какво има, защо се карате тъй?
— Караме се за бащиното наследство — отвърнали му братята. — Вчера умря баща ни и остави на нас тримата ей тия неща тук: един калпак, един чифт ботуши и един камшик. Само че те не са прости неща, ами вълшебни. Калпакът прави невидим всеки, който го наложи на главата си. Ботушите са бързоходни ботуши и с тях се минава през огън и вода. А с тоя камшик — удариш ли към някого, дето е, там си остава. Това беше всичкият имот на баща ни. Като умираше, той ни поръча братски да си го разделим. Ала ние сега не можем да се съгласим и ще се избием един друг.
— Такава ли е била работата! — извикал хитрецът. — Та да ви науча аз как да се разделите. Това е най-лесното нещо. Слушайте сега! Виждате ли тия три баира наоколо? Всеки от вас ще се качи на един от тях. Ще оставите нещата тук, на кръстопътя, при мене. Аз ще почакам, додето се качите вие, и щом се обадите, ще ви дам знак да тичате насам. Който пръв стигне тук, ще вземе камшика, вторият ботушите, третият калпака. Съгласни ли сте така?
— Съгласни, съгласни — извикали братята и тръгнали да се катерят, като оставили вързопа на кръстопътя.
Усмихнал се хитрецът под мустак: „Който се кара за наследство, не е достоен за него“. И като видял, че на трите баира стърчат тримата братя, обул той ботушите, наложил калпака, плеснал с камшика към братята и те се заковали на местата си. Там си стоят и досега.
А момъкът закрачил — и с една крачка само прехвърлял по три планини наведнъж. Вървял, вървял така и се озовал в непознато царство. Свалил той калпака и ботушите, пъхнал ги в торбата си, взел камшика като тояжка и тръгнал да разглежда престолния град на царството.
Вървял хитрецът из улиците, спирал тук и там, докато стигнал до царския дворец насред града. Досам двореца се дигала висока бяла кула. Когато наближил до нея юнакът — що да види: цялата била изградена от човешки черепи. Потръпнал момъкът от страх и тъкмо щял да попита един минувач каква е тая кула, зачул се барабанът на градския глашатай. Вслушал се нашият юнак в думите на глашатая и разбрал всичко. Царувал в тая земя силен и стар цар, който имал дъщеря, мома за омъжване. Щастлив бил царят, но едно помрачавало живота му: не могъл да намери мъж за дъщеря си и заместник на себе си, защото дъщеря му имала навик всяка нощ да излиза от двореца и чак призори да се връща. Всяка нощ тя късала по едни златни чехли (с чехли ходели тогава царските дъщери). Никой не знаел де скита тя и никой не смеел да я вземе за жена. Дори сам баща и бил безсилен да стори нещо. И ето — царят издал заповед и я разгласил между народа. Който се наеме и сполучи да узнае де ходи царкинята всяка нощ, ще му я даде за жена и ще наследи престола му. Но който се опита и не успее, горко му. На заранта ще му отрежат главата и ще я вградят в човешката кула до двореца. Това викал сега глашатаят и обявил, че тая заран още една мъжка глава била отсечена. Много смели момци от това царство и от други царства сложили млади глави на тая кула. Кулата всеки ден пораствала, но никой още не открил тайната на царкинята.
Слушал хитрецът, слушал, па се позасмял:
— Чакай пък и аз да опитам! Нещо ми казва, че моята глава не ще се нареди там, при другите.
И — хоп-троп — право в царския дворец. Едва го пуснали стражите — дрипав, прашен: толкова напети юнаци не сполучили, та тоя ли глупак ще свърши работа!… Но най-после успял той да се промъкне до царя, примолил се да му позволят да опита и той, па ако не успее — ей му глупавата глава, нека я закачат на върлина върху кулата. Царят го погледнал презрително от глава до пети и махнал с ръка: „Добре, нека се опита!“