Вечерта, рано още, хитрецът се настанил до стъпалата в покоите, на царкинята, подложил под глава торбичката си и захъркал престорено. Заспали светлините в града и двореца, заспало всичко и по едно време — скръц — отворила се вратата на царкинята. Хитрецът още по-силно захъркал. Царкинята слязла по стъпалата, побутнала го със златния си чехъл и гласно му се надсмяла:
— Ти ли бре, дрипльо сънлив, ти ли ще ме уловиш?
Вратите без ключ се отваряли пред нея, пазачите ослепявали за миг и невидена от никого, царкинята минала през града. Но щом царската дъщеря излязла от двореца, нашият хитрец скочил, наложил калпака, станал невидим и тръгнал подир нея. Минали града, отминали, прекосили глухото поле — тя напред, той след нея. Стигнали до една сребърна гора, която не пропускала никой да мине през нея без позволение на царкинята-вълшебница. Влязла царкинята в гората, влязъл и хитрецът след нея и едно звънче ударило два пъти: показало, че двама души влизат. Царкинята се учудила, обърнала се, огледала наоколо — никой няма. „Тъй ми се е счуло“ — помислила тя и продължила. А юнакът откъснал едно сребърно клонче и го скрил в торбата си. Излезли на друго поле, вървели още и стигнали до една златна гора. И там два пъти звъннало едно звънче, но царкинята пак никого не видяла и спокойно продължила. А хитрецът и оттук откъснал едно златно клонче и го скрил в торбата. Стигнали най-после до брега на широка зелена река, в която отсреща се оглеждал светнал от лампи и фенерчета кристален дворец, от който се чувала вълшебна музика. На брега чакала седефена лодка с двама неми арапи-гребци. Царкинята се качила вътре и заплувала към двореца. Хитрецът пък изважда ботушите, обува ги бързо и хоп след нея — през реката, сух като прахан, стига на срещния бряг.
Там, в тоя кристален дворец, се събирали вълшебниците от цялото царство и всяка нощ до зори пеели, играели и се гощавали. Спрял хитрецът зад вратата и чакал да вземе и оттук един белег за царя. Царкинята се заиграла със златни ябълки, които подхвърляла на другарките си. По едно време една ябълка се търколила до вратата и нашият хитрец, без да чака, току я прибрал и пъхнал в торбата. Разтичали се вълшебниците да търсят загубената ябълка, приближила и царкинята до вратата и хитрецът успял да отреже с ножички едно късченце от роклята й, което също скрил в торбата. Не могли да намерят ябълката. Усъмнили се, че тук има чужд човек. Тъкмо почнали да мълвят магьосни думи, за да го открият, пропял първият петел. В един миг всички вълшебници хукнали всяка за своята къща и хитрецът пак останал неоткрит. Тръгнала и царкинята за бащиния си дом. Но сега юнакът не я чакал, ами прекрачил с чудните ботуши и на три скока стигнал в двореца преди нея. Там свалил калпака и ботушите, сложил торбичката под глава и отново захъркал престорено. Ето че след малко пристигнала царкинята, бутнала го пак с крак и се засмяла:
— Е-ex ти, сънльо дрипав, отиде и твоята глава!
Ала хитрецът се усмихнал спокойно. Той знаел вече, че е победител, и сега наистина заспал.
На заранта го събудили царските стражи и го повели в двореца при царя. А там вече се събрали всички велможи и придворни, за да видят как още една глава ще падне.
В грамадна зала от син мрамор с позлатен потон и тъмночервен под, на висок златен трон седял намръщен старият цар. До него се мъдрел джелатин с червени шалвари и широк ятаган, от другата страна, изправена — царкинята, а наоколо придворни и стражи. Два големи пауна с разперени опашки важно се разхождали, а блясъкът на кристалните полилеи и златните накити ослепявали очите. Но през прозореца се виждала бялата кула от човешки черепи и тръпка полазвала по снагата на всеки, който я погледнел.
Смело и весело влязъл хитрецът при царя и дълбоко му се поклонил.
— Е, момче, казвай сега, защото джелатинът чака — обадил се царят.
— Не, царю честити — отвърнал момъкът, — нека си върви джелатинът. Нямаш нужда ти вече от него. Моята глава няма да се нареди там, на кулата, ами приготви по-скоро всичко за сватба. Аз открих де ходи царкинята всяка нощ.
Спогледали се придворните, намръщил се повече царят, усмихнала се презрително царкинята.
— Ти се подиграваш? — викнал царят.
— Чакай, царю, всичко ще ти разправя — открай докрай. — И почнал хитрецът да разказва отначало. Как се престорил на заспал, как тръгнал след царкинята, как стигнал сребърната гора. Извадил от торбата сребърното клонче, показал го на всички и го сложил пред царя. Почнал пак — как стигнал златната гора, извадил и златното клонче, и него сложил пред царя. Дошъл най-после до кристалния дворец — извадил златната ябълка. И когато всички го гледали изумени, извадил отрязаното късченце от роклята на царкинята, приближил до нея и го премерил: то се наместило тъкмо на дупчицата на роклята. Засрамена, навела очи царкинята. Нямало що — трябвало да се признае за победена. Само царят още седял намръщен. Не можел той да се отрече от царската дума, но все пак криво му било — може ли такъв дрипльо да стане царски зет! И той отсякъл: