— Я дай да се опитам. Много ми се иска да се науча. Тогава ще мога сама да си свиря, сама да си играя. Ще ми покажеш ли?
— Може, може. Вземи цигулката!
Мечката я взела под мишница, но — нали пръстите й са наредени един до друг — не можела да я улови, както правел шивачът. Още по-малко можела да хване лъка.
— Знаеш ли къде е мъчнотията? — казал шивачът. — Много ти са дълги ноктите. С такива нокти се не свири. Дай да ги отрежа.
В обора имало една дърводелска стегалка. Шивачът накарал мечката да си сложи лапите между двете половини на стегалката, па завъртял дръжката, че стиснал хубаво нозете на мечката.
— Чакай сега да намеря ножици! — рекъл той, па се обърнал, легнал в един кът и заспал.
Мечката чакала, чакала, па почнала да реве. А шивачът се обадил в просъница:
— Стой мирно де! Не виждаш ли, че търся ножиците!
На сутринта княгинята влязла в обора. Тя била уверена, че мечката е разкъсала момъка. Когато видяла, че той спи в къта, а мечката реве със стиснати лапи, казала си на ума:
„Тоя момък е наистина много умен. С него ще живея добре.“
Шивачът станал. Приготвили колесница — да откара младоженците в църквата, дето щели да ги венчават. Момъкът помолил княгинята да подари живота на неговите другари и тя се съгласила.
Но шивачите били страшни завистници. Те отишли в обора, та освободили мечката и тя се затичала след колесницата — да си отмъсти на момъка. Княгинята я видяла и рекла на шивача:
— Я виж! Мечката тича подире ни! Изгубени сме…
Тогава момъкът се обърнал на седалото, подал си нозете из прозорчето на колесницата и викнал:
— Мецо! Виждаш ли стегалката? Ако се не махнеш, и четирите ти крака ще прещипна!
Като чула това, мечката се обърнала, та побягнала. Пред обора стояли още двамата шивачи. Тя си помислила, че те нарочно са я пратили след оногова да й стегне и четирите крака. Хвърлила се върху тях, та ги разкъсала.
А шивачът се оженил за царската дъщеря и заживял щастливо.