Кирил Василев
Хитростта на ренесансовия политически разум
Името на Николо Макиавели, остроумният велик политолог, историк, социал-психолог, философ на Ренесанса, живял към края на XV и началото на XVI век, продължава традиционно да привлича вниманието и на нашите съвременници. Това е посмъртната слава на оригинален мислител, на човек, дълбоко въплътил в своята особена трагична обреченост хитростта и безстрашието на разума, обогатил с непреходни духовни ценности културата на обществото и цивилизацията.
Маркс причислява Макиавели към онези проницателни теоретици на новото време, които „започват да разглеждат държавата с човешки очи“, „да извеждат нейните естествени закони от разума и опита, а не от теологията.“1 Индуктивният метод на изследванията замества схоластичните прийоми на дедукцията.
Руският историк и методолог на историята проф. Бицили дава още по-съдържателна характеристика на този флорентински мислител и парадоксален политик на Ренесанса. Като цитира книгата му „Владетелят“ — неговото най-забележително произведение за рационална политология — той преди всичко изтъква евристичното, парадоксално мислене на Макиавели и обстоятелството, че този флорентински правовед-изследовател, историк и теоретик, решава „наопаки“ проблемите на властта и социалното управление; тръгва като Христофор Колумб на Запад с цел да постигне източния бряг на една търсена голяма истина.2
Този парадоксален подход към проблемите на политологията бележи началото на нейното приземяване върху фактическите основи на социалната реалност, като преодолява мистичното преклонение на човека пред властта. Проф. Бицили подчертава синтезирано двете главни открития на Макиавели: първото — идеята на разума, че държавата е това, което е, т.е. че тя никога не трябва да се идеализира и фетишизира в духа на суеверията; второто откритие е констатацията, изводът, оценката, че и забележителните исторически дейци (владетели, държавници, политици) не трябва да се обкръжават с ореола ма висша, неземна прослава, защото, в крайна сметка, и те, колкото и да са велики на сцената на живота, притежават не само така наречени „човешки добродетели“, но и „човешки пороци“, които често им са дори „необходими“.3
Ще добавим, че това разомагьосване на политиката, на социалното управление, на държавническата, като че ли магьосническа технология на властта, е по достойнство неоспоримата, голямата идейно-теоретическа заслуга на Макиавели. Този възхваляван и отричан досега мислител на Ренесанса принадлежи към духовните лидери на човечеството, към онези представители на безстрашието на разума, които са разбулвали фетишите на отчуждената същност на човека, предоставяйки на обществото възможност реално да схване „механиката“ на всяка социална диктатура.
Делото на Макиавели може да бъде разбрано само ако се разглежда в контекста на събитията, които разтърсват онази епоха. Това е благодатното и велико време на Ренесанса. То създава лидери на социалната революционна промяна, личности, обладаващи забележителна творческа мисъл, титанична воля, оптимистично самосъзнание, голяма чувствителност на духа.
С целия си културен блясък и новаторско дръзновение на гениалните личности Ренесансът представлява исторически преломна, динамична епоха. В продължение на 200–300 години (XIV-XVI век) тази бурна епоха създава повече духовни ценности за настъпилия разцвет на цивилизацията, отколкото предишните 1000 години феодален живот на народите в социално разединена Европа.
Ренесансът започва от Италия, разглеждана като географско понятие. Тази обвеяна с античен ореол страна, достойно съхранила спомена за могъщата някога Римска империя, бойната слава на Цезар и мъдростта на Цицерон, през XIV-XVI век съществува разединена. Тя до голяма степен още продължава да носи феодална обществена структура, недоизживени средновековни традиции на социалния живот. В продължение на векове страната е разпокъсана на отделни държави и държавици (кралства, княжества, градове-републики). Това създава изключително драматична обстановка в различните райони на полуострова и съседните острови.
На територията на Италия възникват редица държавни формации с монархическа и републиканска структура, които имат различна и все пак твърде сходна историческа съдба: Сардинското кралство с пиемонтската област, Лигурия, остров Сардиния, Тосканската република с център големият град Флоренция, Неаполитанското кралство, Папската област, разположена около Рим, като специфична теократична държава, Сицилийското княжество (най-южната част от страната) и пр.