Николо Макиавели разглежда съдбата на владетеля, неговия успех или неуспех, в контекста на тази обща силова теория за държавата. Обобщавайки много факти от античната и средновековната политическа история, той създава една остроумна аналогия с царството на животните. „На владетеля — пише Макиавели — е необходимо да владее добре похватите на звяра. Той трябва да вземе пример от лисицата и лъва, защото лъвът е беззащитен срещу примката, а лисицата е беззащитна срещу вълците.“15
Наистина, тази оригинална метафора има дълбок, исторически, социален и социално-психологически смисъл. Човекът-лъв прогонва бързо вълците, оспорващи му властта, защото притежава необходимата брутална сила. Но той би могъл да попадне в примката, в клопката, защото не е достатъчно хитър, а в живота и на политическата арена срещу него излизат и много хитри конкуренти, врагове. От друга страна, човекът лисица най-ловко заобикаля примките, за да не падне в клопката, но такъв държавник няма достатъчно сила и безстрашие да прогонва и, ако трябва, да унищожава налитащите върху него вълци на два крака.
Следователно, психологията на властта по начало изисква съчетаването на двете зоологически, взаимно съчетаващи и взаимно допълващи се качества. Държавникът, владетелят по темперамент, по вътрешна психическа нагласа, трябва да бъде човек-лъв, дори жесток тигър, способен да се озъбва, дори да разкъсва жертвата и същевременно да представлява човек-лисица, който лавира, мами враговете; хитрува, обещава, но рядко изпълнява.
Макиавели придава голямо значение в политиката не само на първата, но и на втората зоотактика. Това е могъществото на хитростта в личната кариера на държавника. „Опитът… показва — пише Макиавели, — че в наше време велики дела извършиха тези владетели, които не държаха много на обещанията, с хитрост умееха да завъртат главите на хората и, в края на краищата, надделяваха над тези, които разчитат на честността.“16
Увлечен по тази коварна тактика на политическия разум, съчетавайки в своя начин на излагане на проблема безпощадната логика на изследователя, който наблюдава историята, със сарказма и иронията, Макиавели продължава: „Необходимо е… човек да умее добре да прикрива в себе си тази лисича природа и умело да се преструва. Защото хората са толкова глупави и погълнати от текущата нужда, че който иска да мами, всякога ще намери някой, който ще се остави да бъде измамен.“17
Макиавели открито, без никакво стеснение посочва пороците както на владетелите, така и на завладените обикновени хора. Неговата книга е политически трактат и социално-психологическа сатира, които на никого не прощава. „За хората изобщо пише той — би трябвало да се каже, че те са неблагодарни, лъжливи, страхливи, користолюбиви.“ Така че, по-добре е господарят да насажда повече страх, „отколкото да има желание да придобие любов.“18
Макиавели посочва освен това „добродетелите“, които сивата човешка тълпа желае да вижда като блестящи качества на своя владетел. При всяка историческа ситуация човекът, застанал начело на организираното в държавата общество, „трябва да изглежда милостив, верен на обещанията, хуманен, искрен и неподкупен.“ Тази апологетична представа на обикновените хора може да бъде илюзорна. „Така че — отбелязва Макиавели не е необходимо владетелят да притежава всички споменати добродетели. Необходимо е обаче да изглежда, че ги притежава. Нещо повече: бих се осмелил да кажа, че ако той ги притежава и всякога постъпва съгласно тях, тогава те са вредни, а ако само привидно ги притежава, те са полезни.“19
Тъкмо прилагането на такива средства и методи в политическата борба и в системата на управлението на обществото (лъжа, измама, демагогия, вероломство, насилие — качества, които съчетават природата на лъва и лисицата) показва съответно психическата и „морална“ същност на „макиавелизма“. Обаче това понятие фактически няма покритие с политологията на Макиавели като идеологическа система. То е само частен случай на екстремност на тактиката в екстремни ситуации, в преломна историческа обстановка.
Сам Николо Макиавели никога не абсолютизира политически значението на този „Макиавелизъм“. Напротив, на много места в своята книга „Владетелят“ той намира начин изрично да го диференцира, да ограничи неговата приложимост като методика, „Лъжата, вероломството, жестокостта — пише Макиавели — са добри, когато са необходими за укрепването на властта.“20 Или казано иначе, когато една власт е разклатена и сериозно застрашена. Може да се припомни тук сентенцията на Христо Ботев, казана също в екстремна обстановка: „Има грях праведен и кражба свещена!“