Книгата на Макиавели „Владетелят“ представлява истинска богата рецептура, един политически наръчник за ефективните, съответстващи на конкретната ситуация методи на социално управление. Тази настолна книга за всеки държавник посочва с голяма прецизност на дозировката, кога и как и в каква пропорция да се прилагат милосърдието и насилието, истината и неистината, пестеливостта и щедростта, доверието и страха и т.н.
Опасно е, по думите на Макиавели, държавникът-владетел да проявява излишни жестокости, „постоянно да държи в ръцете си нож.“ Така той никога няма да се чувства сигурен. Владетелят има задължението да успокоява гражданите като ги привлича „с добри дела.“ Той трябва да се издига на поста си „по волята на народа“ и по-нататък „да запази неговата привързаност“ към властта. Между управляващи и управлявани трябва да съществува „приятелство“. Защото иначе, подчертава Макиавели, за владетеля „при нещастие… няма спасение.“ Народът „иска от него само едно да не бъде подтискан.“ При това неговите общи цели „са по-справедливи от тези на знатните.“21
В тази политологическа и социално-психологическа трактовка Макиавели напълно се извисява като представител на Ренесанса, демократ, идеолог на прогресивните сили, противник на деспотизма и не дотам приятел на знатната върхушка. Той смята, че идеална форма на управление на обществото е републиката, но предвижда и преходен период за нейната реализация, с участието на кралска власт на благородници, които, заедно с представители на народа, ще избягнат сътресенията.22
Макиавели вижда в лицето на съвършения държавник-владетел могъща личност на мисълта и характера, една фигура на новата героика. Той сякаш пренася образа на Микеланджеловия титан от картините и скулптурите в най-висшата институция на новата единна, ренесансова държава. Владетелят, според Макиавели, трябва да бъде въплъщение на мощ и сила. Той „предизвиква презрение, когато го считат непостоянен, лекомислен, изнежен, малодушен, нерешителен.“ Владетелят е длъжен да проявява „смелост, величие, авторитет, сила.“23
По думите на Макиавели, държавникът-владетел трябва да бъде щедър и пестелив, според отделните случаи. Щедър, когато раздава чужди средства, спечелени вън от страната, и пестелив когато харчи своите средства и тези на поданиците си. При това Макиавели подчертава, че владетелят има задължението да избира най добри съветници, да не допуска до себе си ласкатели, „с които са пълни дворците.“ Защото всеки човек има честолюбие, обича да му казват приятни, хубави неща. Пиколо Макиавели намира и тук най-целесъобразната рецепта. „Няма друго средство казва той да се предпазиш от ласкатели, освен едно: да дадеш на хората да разберат, че не ще бъдеш оскърбен, ако ти казват истината.“24
Овладявайки с хладна логика своите чувства и пристрастия, Макиавели предлага умни решения за бъдещето на Флоренция. Неговата крайна цел почти винаги надхвърля границите на тази малка авангардна ренесансова държава. Политическото му кредо има широки национални мащаби. Той страстно желае да извърши обединение на цяла Италия, води борба против сепаратизма, който разединява страната на малки държавици.
Макиавели смята, че причината за тази национална разпокъсаност е папската власт. „Ние дължим нашето бедствено състояние — пише флорентинският мислител — на римската власт.“25 Като не може да завоюва цялата страна и да я запази навсякъде под своето непосредствено господство, тя предпочита с интрига да я държи политически разпокъсана.
Макиавели очертава много вярно, в пълно съответствие с обективните закони на историческото развитие, главната стратегическа цел на прогресивните обществени сили в своята родина. Според него, тази върховна цел на борбата съчетава две политически задачи: решително премахване на светската власт на папата и обединяване на Италия, конституиране на суверенна и независима национална държава.26
Съветският философ, естетик и филолог Алексей Лосев припомня оценката на Маркс, който смята, че макиавелизмът като политика е „освободен от всякаква идейна връзка с морала и религията.“ Излиза, че в това учение на флорентинския мислител Ренесансът по начало сам се отказва от себе си, отрича своята хуманна същност и правата на личността.