Лосев също изтъква, че макиавелизмът наистина е насочен против господстващата система на възрожденските религиозно-моралистични и естетически ценности. Но в дълбоката същност на своята крайна стратегия на политическата борба тази оригинална идеология не излиза извън границите на новата исторически прогресивна духовна сфера.
Лосев отбелязва, че „Владетелят“ на Макиавели „формално също е възрожденски титан“, макар че тактически се освобождава „от християнския морал, дори от хуманизма.“ Важна е крайната цел на макиавелизма като ценностен критерий. „Последната идеология“ за него е националното обединение, създаването на ренесансова, социално просперираща държава. „Ето защо — пише Лосев — «макиавелизмът» за самия Макиавели е само разновидност на трагизма, в който целта и средствата се оказват в мъчително противоречие.“ Тъкмо тази характерна колизия представлява „страшната трагедия на титаническата естетика“ в епохата на Ренесанса.27
Следователно, макиавелизмът изисква една по-широка политическа и семантична трактовка от гледището на историята. Несъответствието само по себе си между целите и средствата, като характеристика на трагичния конфликт на личността, изразява една парадоксалност или неравномерност на развитието на различните компоненти на социалния живот.
Историята на цивилизацията е противоречива, драматична и само в динамичен, статистически, вероятностен смисъл — хармонична. Човечеството си поставя най-често задачи, които без съмнение произтичат като закономерна тенденция от вътрешното развитие на дадената социална (икономическа, политическа) система. Но тяхното разрешаване понякога се натъква на една или друга непреодолима, външна съпротива. Тогава хората, носители на прогреса, неизбежно изпадат в състояние на трагичен конфликт. Започва болезнена лична и социална драма, която предизвиква особена деформация на общочовешки ценности. Като акт на жестока реалистичност или на отчаяние субектът на историята възприема по пътя към целта екстремни политически средства, извън системата на общочовешките норми на морала.
Такава е ситуацията в Италия по времето на Ренесанса, когато живее Николо Макиавели. Общонационалната задача, поставена от историята, за обединение на страната, се оказва практически неразрешима с хуманните в онази епоха политически, морални средства и методи. Вероломството и жестокостта, които Макиавели препоръчва, или най-малкото приема, съответствуват на социалната ентропия, провокирана от външни противодействащи фактори, на господстващата неумолима трагичност на ситуацията. Приложението на нехуманни средства по пътя към една прогресивна, хуманна цел отговаря на също така нехуманната съпротива на реакционните мощни сили против нормалното, възходящо развитие на италианската нация при съществуващата конкретна обстановка.
В едно писмо до Пиеро Садорини от 1513 г. Макиавели оправдава, чрез конкретен анализ на исторически примери, своята екстремна, сурова тактика и политическа методика. Той принципно изтъква, че в социалната дейност на хората „едно и също нещо“ като цел „може да бъде постигнато с различни средства“ че може да се върви напред „по различни пътища.“Например, Анибал и Сципион — двама забележителни военачалници, постигат големи победи с противоположна тактика. Първият използва жестокостта и вероломството, за да обедини противниците на римската власт в Италия, което му гарантира предимство на бойната линия. Вторият „с милост, вярност и благочестивост“ печели подкрепа в Испания, против Анибал и така побеждава. Съвсем аналогични противоположни средства прилагат и други дейци на историята по пътя към целта. Император Тит смята, че може да загуби своя трон, ако престане да върши добро на хората. Но Нерон прилага сурова, безпощадна и вероломна тактика. Лоренцо Медичи обезоръжава народа си. Така постига една твърде стабилна власт на своя род във Флоренция. Но за да може да запази Болоня в ръцете си, Джовани Бентиволи, обратно — въоръжава народа и така получава необходимата опора.28
Макиавели разбира като философ и антрополог, че природата е дала на хората „различни лица“ и още „различни умове и характери“. Това е устойчивата същност на всеки човек. Но времената исторически са променливи, а обстоятелствата — различни, подчертава по-нататък знаменитият флорентински мислител. Поради това, един начин на действие отговаря на определени условия, дава положителен социално-политически ефект, а друг начин на действие, който не съответства на условията, води човешката личност към нежелани резултати. „Могат — пише Макиавели — да дадат добро име на един владетел жестокостта, вероломството и неблагочестивостта в онази провинция, където милосърдието, верността и благочестивостта отдавна са изоставени, а за същото могат да послужат милосърдието, верността и благочестивостта именно там, където жестокостта, вероломството и неблагочестивостта от дълго време не са царували.“29