— Голям ли е екипът, който работи там? — попитах.
— Боя се, че няма да имате кой знае колко оживен социален живот — рече чиновникът.
Моето единствено изискване бе името ми да не фигурира в никакъв регистър. Беше прието още преди да съм си довършил изречението. Като видя подписа ми на договора, чиновникът не можа да скрие радостта си. Реши, че ме е надхитрил.
3
След писмото нямах сили да продължа с разопаковането на багажа. Грохнах на едно дървено столче като облъскан пътник. Какво да правя? Моментът не бе подходящ за отпускане. Тъгата не се преодолява с покой, та реших да мобилизирам енергията си. Помислих, че няма да е зле да отскоча пак до фара. Дори да не се сдобря с пазача, поне ще се раздвижа и ще прогоня спомените. Можеше умопомрачението на човека да е било само временно. Затърсих му оправдание. Нали капитанът нахлу в дома му, без да се церемони, наперен като креслив петел. При това го сварихме заспал. Всеки съвестен фараджия денем спи, а нощем бди светлината на прожектора да не секне. Ние на кораба бяхме свикнали на безразборно човешко общуване, което понякога минаваше границите на обикновеното приличие. Той обаче — не. Каква ли е била изненадата му да види изведнъж двама непознати тук, на края на света?
Цялата жизненост на острова бе съсредоточена в гората. Но колкото повече напредвах през растителността, толкова повече имах чувството за живот в латентно състояние, случаен, страхлив и ялов. Гъсталаците например протягаха дебели клони, наглед много яки. При огъване се трошаха като моркови. Един ден щеше да дойде зимата и снегът щеше да изпотроши дърветата като с чук. Тази гора напомняше армия, която подписва поражението преди битката. По средата на пътеката се спрях — забелязах голяма мраморна плоча с прост бронзов чучур на нея. Беше прикрепена отвесно към една естествена стена в релефа, с рамка от черен мъх. Добро разположение — други издигнатости на терена нямаше, там се бе образувал малък водоем. Струя вода бликаше непрекъснато от чучура, пълнеше голяма желязна кофа и преливаше. Празна кофа чакаше встрани. Разбрах, че се намирам пред чешмата, която снабдява фара с вода.
Любопитно е как избираме какво да попадне в полезрението ни. Когато с капитана минахме оттук първия път, не бях видял чешмата. Не се бяхме вгледали, защото търсехме по-важни знаци. Но щом се оказах сам-самичък, бронзовият чучур, който бълваше вода, погълна цялото ми внимание. Приближих се и над него видях надпис с разкривени букви. Гласеше следното:
Батис Каф живее тук
Батис Каф направи тази чешма
Батис Каф написа това
Батис Каф умее да се защитава
Батис Каф владее океаните
Батис Каф има каквото си пожелае и желае каквото си има
Батис Каф е Батис Каф и Батис Каф е Батис Каф
Dixit et fecit
Дожаля ми. Сбогом, надежди за взаимно разбирателство. Плочата говореше за разстроен, безвъзвратно изгубен разсъдък. Както и да е — нямах нищо по-добро за вършене и продължих към фара. Като стигнах в подножието на постройката, установих, че вратата е залостена.
— Ехо, ехо — развиках се като капитана сутринта.
Никой не откликна, единственият шум, който достигаше до мен, бе прибоят в близките скали. Пак се сетих за надписите на чешмата. Пазачът явно бе много тщеславен, щом всички издълбани в камъка изречения започваха с името му. Дали заради разклатената си психика, или от крайна самовлюбеност — недостатъци, които често вървят заедно, — той изпитваше остра необходимост да утвърди идентичността си. Хрумна ми нова стратегия и взех да викам името му:
— Батис! Батис! — крещях, свил длани като рупор. — Батис, Батис! Хей, Батис! Ехо! Моля, отворете! Аз съм метеорологът!
Мълчание. На шест-седем метра над вратата се намираше балконът. Бях го зяпнал в очакване да съзра фигурата на пазача. И понеже той така и не се показа, а аз гледах ли гледах, очите ми попаднаха на други неща. Видях например, че основата на балкона е укрепена с дървени прътове. При предишното си посещение ги бях взел за грубо сковано скеле. Нищо подобно. Не следваха формата на железните подпори, които образуваха триъгълник със стената и носещите греди на площадката. И бяха много остри. Целият балкон беше опасан с изпилени колове, настръхнал като таралеж. Задуха вятър и се разнесе дрънчене на метална дреб. Приземната част на фара беше овъртяна с въжета, захванати за дебели пирони. От тях висяха празни консервени кутии, често две по две. Вятърът ги удряше една в друга и в стените със звън на говежди хлопатари. Имаше и други непонятни подробности: от фугите между камъните стърчаха гвоздеи с върха навън. Гвоздеи и натрошени стъкла, безкрайно количество отломъци, които лъщяха на слънцето със синкави и червени отблясъци. В горната част нямаше нито стъкла, нито гвоздеи. Горе-долу докъдето би стигнал човек, стъпил на средно висока стълба, каменните блокове бяха заздравени с нещо като хоросан, от който добиваха здравината на непристъпните градски стени на инките. Помежду им не би се вмъкнало и нокътче на новородено. Заобиколих фара: цялата постройка бе защитена с тези нелепи съоръжения. Когато отново застанах пред вратата, видях Батис Каф на балкона. Прицелен в мен с чифте. Въпреки първоначалното си смущение, не допуснах да ме стресне: