След смайването ме връхлетя прилив на паника. Нададох изплашен вик и скочих от стола. Като ме чуха, хор гласове отговориха. Бяха навсякъде. Тълпяха се около къщата и крещяха с нечувани тонове, нещо средно между рев на хипопотам и квичене на хиена. Толкова кошмарно ме беше страх, че сам не можех да си повярвам. Погледнах през друг прозорец, загубил ума и дума.
Не че ги виждах. По-скоро ги засичах по усет. Бяха поне педя по-високи от мен и по-слаби. Стрелкаха се около къщата, пъргави като газели. Кръглата луна изписваше профилите им. В мига, в който очите ми ги фокусираха, те се разбягваха от ограниченото зрително поле, което ми предоставяше прозорецът. Някое от съществата замираше, почваше да върти чевръсто глава като колибри, изпискваше, хукваше, връщаше се, към него се присъединяваха още две-три и, Бог знае защо, се втурваха в друга посока. Всичко това с мълниеносна бързина. Зад себе си чух трясък — бяха счупили стъклата на противоположния прозорец. Това ненадейно ме превърна от зрител в жертва. Свети Патрик, опитваха се да нахлуят в къщата! Добре че бяха неовладените им инстинкти… Малкият правоъгълник на прозореца лесно щеше да пропусне гъвкавите им тела едно по едно. Ала тях треска ги тресеше, всички напираха да се вмъкнат вътре, та го бяха задръстили. Фарът освети сцената. Кратък миг на абсолютен ужас. Шест, седем ръце, размахани като пипала, а зад тях виещите лица от долната земя — амфибии, очи като яйца, зеници като топлийки, дупки вместо ноздри, без вежди, без устни, широка паст.
Действах повече по нюх, отколкото разумно. Грабнах от огнището една дебела цепеница и с вик заудрях гърчещите се крайници. Захвърчаха искри, пръски синя кръв, вопли и късчета обгоряло дърво. Когато и последната ръка се изсули навън, изхвърлих цепеницата. Прозорците имаха вътрешни капаци. Исках да ги затворя и да пусна резето, но последната лапа се стрелна обратно и ме стисна за гърлото. Сам се изненадвах от самообладанието, което проявих. Вместо да задърпам цялата китка на изчадието, първата ми реакция бе да хвана един пръст и да заизвивам. Счупих го. Отскочих. В един празен чувал наринах жарава и я изсипах през прозореца. Парливият дъжд предизвика невидими проклятия и в последвалата пауза треснах дървените капаци колкото се може по-бързо.
Оставаха три прозореца, всичките отворени. И настана една смъртоносна надпревара… Аз се юрках от прозорец на прозорец, затварях капаци и дърпах резета. Те някак си разбираха положението и заобикаляха къщата към следващия прозорец. Следях придвижването им по възбудените до немай-къде гласове. За щастие все аз пристигах пръв. Когато затворих и последните капаци, разочарованието им се изрази в протяжен сърцераздирателен вой, групов стон на десет, единайсет, дванайсет гърла, знам ли, страхът се отразява на способността за преценка.
Продължиха да се навъртат отвън. Отчаяно се мъчех да измисля какво да сторя и затърсих оръжие. Брадвата, брадвата, брадвата — ме насочваше моят мозък. Но не я виждах, нямах време да я търся, та се задоволих с една лопата. Сега чудовищата дружно думкаха по единия от прозорците. Черчевето играеше, но резето удържаше. Не се ръководеха от никаква специална тактика, удряха без ред и без мисъл. В подобни условия дори не можех да се защитавам, а само да очаквам неизвестното. Сетих се за ръката в котешката вратичка. Продължаваше да е там. Гледката ме докара до ръба на нервния срив. С цялото насъбрано напрежение и с ярост, на каквато не вярвах, че съм способен, се впуснах срещу отвратителния израстък. Първо замахнах с дръжката на лопатата като с палка, после заблъсках с острието, за да го срежа, но нещото не се отказваше. Накрая явно му разкъсах някоя вена, защото шурна обилна кръв и ръката се изтегли с бързината на гущер.
Осакатеното чудовище надаваше жалостив хленч. Другарите му също заплакаха. Блъскането по прозореца спря. После настана тишина. Най-ужасната, която някога бях чувал. Знаех, сигурен бях, че са наблизо. И ненадейно заскимтяха в хор. Мяучеха като котенца, които викат майка си. Едно накъсано, нежно, трогателно, беззащитно мяукане. Сякаш ме подканяха — излез, излез, стана недоразумение, не ти желаем злото. Но не ги вълнуваше дали им вярвам, по този начин само подхранваха ужаса ми. Контрастът между гласовете и намеренията им не можеше да бъде по-зловещ. Тъй както зовяха томително, не спираха да налитат ту срещу вратата, ту срещу залостените прозорци. „Не ги слушай, за Бога, не ги слушай“ — си повтарях. Подпрях вратата със сандъци. Хвърлих още дърва в огъня, в случай че им хрумне да проникнат през комина. Гледах тревожно тавана. Покривът беше от каменни плочи. Ако речаха, можеха да ги раздигнат и да се вмъкнат и оттам. Но те не сториха нито едното, нито другото. През цялата нощ светлината на фара монотонно се процеждаше през процепите на къщата при всяка своя обиколка. Тънки дълги лъчи, които идваха и си отиваха с точността на часовников механизъм. През цялата нощ изчадията нападаха ту прозорците, ту вратата и при всяко нападение ми се струваше, че някой подстъп ще поддаде. След това се възцари дълго мълчание.