Фарът угасна. Крайно предпазливо отворих един прозорец. Нямаше ги. На хоризонта се стелеше нежна теменужено-оранжева ивица. Строполих се на пода като чувал, все още вкопчен в лопатата. В мен се бореха няколко нови и непознати чувства. Скоро над водите заплава невзрачното Слънце. Обикновена свещ в тъмнината щеше да топли повече от тая забулена в облаци малка звезда. И все пак беше Слънцето. По тези ширини на Южното полукълбо летните нощи траят изключително кратко. Несъмнено току-що бе превалила най-кратката нощ в моя живот. Но усещането беше като за най-дългата.
4
По време на битието си като поборник бях усвоил най-ефикасния метод срещу размекването и унинието — към проблемите да се подхожда технически. Затова формулирах положението по следния начин: мъртъв си. Намираш се на едно студено, самотно островче, на невъобразимо разстояние от всякаква помощ. Мъртъв си, мъртъв си, повторих на глас, докато свивах цигара. Толкоз: мъртъв. Следователно, ако се провалиш, нищо не губиш. Но справиш ли се, печелиш всичко — твоя живот.
Не бива да се подценява силата на самотните разсъждения. Тютюнът, който пушех, като по чудо се превърна в най-хубавия на света. И димът, който излизаше от дробовете ми, се изви като подписа на човек, съгласен на битка в Термопилите. Бях отпаднал, няма спор, но умората ми се разсея. Нещата се обърнаха и сега не дрямката ме оборваше, а аз нея. Щом още страдах от изтощение и клепките ми тежаха като оловни, значи бях жив. Вече нямаха значение мотивите, довели ме до тази пустош. Нямах минало, нямах бъдеще. Бях на края на света, сред нищото, далеч от всичко. След което си допуших цигарата — безкрайно далеч и от себе си.
Що се отнася до реалното положение, не си правех илюзии. Първо на първо, нямах понятие какво представляват чудовищата. Така че, както препоръчват учебниците по военно дело, кампанията ми срещу тях трябваше да се основава на възможно най-лошите очаквания. И денем, и нощем ли нападат? По всяко време ли? На стаден принцип? С безредно постоянство? Колко време можех да устоя с ограничените си ресурси сам срещу пълчище? Съвсем малко, това беше ясно. Вярно, че Батис бе оцелял. Но той разполагаше с опит, какъвто аз нямах. А и с естествената крепост на фара: колкото повече гледах моята къщурка, толкова по-паянтова ми се виждаше. Заключението се налагаше от само себе си и нямаше защо да мъдрувам повече каква ли съдба е сполетяла моя предшественик.
Не ми оставаше друг изход, освен да организирам отбраната си. Батис разполагаше с вертикална твърдина, аз пък щях да се окопая. Щях да опаша къщата с ров и да го заредя с колове. Така щях да им отрежа достъпа до входовете. Само че надали щяха да ми стигнат времето и силите: за сам човек изкопаването на такава площ изглеждаше непостижимо. От друга страна, чудовищата бяха пъргави като пантери — бях се уверил с очите си, — та ровът трябваше да е едновременно широк и дълбок. А аз бях съсипан, от пристигането си на острова не бях мигвал. Освен това, ако непрекъснато работех и се отбранявах, не се очертаваше скоро да ме огрее и петминутна почивка. Намирах се пред пределно простичка дилема: или да умра от ръцете на изчадията, или от физическа и умствена изнемога. Нямаше нужда от особена проницателност, за да видя как двете възможности се припокриват. Реших максимално да си улесня задачата и да изкопая големи дупки само пред прозорците и вратата. На първо време щеше да е достатъчно. Започнах да дълбая полукръгове и да ги пълня с колове. Подострях ги с ножа и ги забивах на дъното с върха нагоре. Повечето донесох от плажа. Докато ги събирах, току край водата ме осени една логична идея. Формите и ципестите междупръстия на чудовищата навеждаха на мисълта, че произхождат от океанските дълбини. В такъв случай, рекох си, огънят би бил едно примитивно, но ефикасно средство срещу тях. Теорията за противоположните стихии, точно така. Знайно е, че зверовете инстинктивно отбягват огъня — нямаше начин да не подейства аналогично и при тези земноводни твари.