И те дойдоха, естествено.
Първо към брега се зададоха няколко глави. Малки подвижни шамандури, които пореха водата като перки на акула. Да са били десет, двайсет, не знам, скоро станаха цяла орда. Щом стъпеха на земята, се превръщаха във влечуги. Мократа им кожа напомняше лъсната с мазнина кована стомана. Тътрузеха се ничком няколко метра, после се изправяха като съвършени двуноги. Но напредваха с леко приведен торс, като срещу силен вятър. Проумях дъждовния плясък от предната нощ. Патравите им крака не можеха да преодолеят съпротивата на несвойствената среда. Стъпките им оставяха следи като в пресен сняг в пясъка и по облите камъчета на плажа. В гърлата им клокочеше заговорнически ропот. Хайде, стига толкова. Отворих прозореца, метнах една главня, която възпламени петрола, дървата и купищата книги, и затворих. Стрелях през амбразурата без определена мишена. Съществата се разпръснаха с подскоци — нашествие на скакалци от преизподнята — и заграчиха озверено. Настана хаос. Виждах само пламъците, в началото много високи, и моментното отстъпление на изчадията, телата им, които лудуваха и танцуваха като на вещерски събор. И аз крещях. А те подрипваха, приклякваха, събираха се и се разбягваха, напираха към прозорците и се отдръпваха. Чудовища, чудовища, чудовища. Тук, там, навсякъде. Притичвах от един прозорец към друг. Провирах пушката, стрелях напосоки веднъж, два, три, четири пъти, зареждах, ругаех като варварин срещу Рим, стрелях и отново зареждах, и така с часове, или може би няколко кратки минути, нямам представа.
Мощта на кладите намаляваше. Хрумна ми, че огънят е по-скоро психологическа защита. Обаче те се бяха изпарили. Отначало не забелязах. Стрелях с настървение, докато една гилза не заседна в цевта. Бясно забутах лоста, но не успях да задействам изхвъргача. Къде бе другият ремингтон? Подхлъзнах се на цилиндричните гилзи в краката си и паднах. От джобовете ми се посипаха патрони. Понечих да ги събера, но заредените и празните гилзи се бяха смесили. Повлякох се към касата с боеприпаси, бръкнах и загребах шепа ледени патрони. Всичко това ми отне известно време, през което с изненада установих, че ревовете на чудовищата са секнали. Хриптях като бито куче. Надникнах през амбразурите. В полезрението ми нямаше жив враг. Пламъците едва се издигаха на педя височина, по-скоро синкави, отколкото червени. Пращяха. Фарът премиташе околността на пристъпи и отстъпи. Що за капан ми готвеха? Не можех да съм спокоен. Нощта все още тегнеше отвън.
Далечен изстрел проби няколко пласта въздух. Какво бе това? Батис стреляше. Нападаха фара. Наострих уши. Вятърът донасяше глъчката от битката на пресекулки. Чудовищата виеха с ураганна страст в другия край на острова. Батис стреляше на интервали, сякаш подбираше само сигурни мишени. При всяко изгърмяване нечовешките крясъци се издигаха до възбог. Ала пестеливостта, с която Батис ползваше пушката си, издаваше хладнокръвието на опитен звероукротител, не ужаса на човек, изправен пред бездната. Дори ми се причу, че се смее. Но в това не мога да се закълна.
После могъщ хладен полъх отвя трясъка на сражението. Вятърът разклати короните на най-близките дървета. Шепот на раздвижени клонки и листа — и туйто. Объркването ми растеше. Май всичко бе приключило, но не биваше да свалям гарда. Ами ако се върнат и нападнат къщата? Но това не се случи.
Светлината на ранната утрин струеше като през набрашнен тензух. Въпреки превръзките и мазилата, мехурите по дланите ми се бяха възпалили. Сигурно заради силата, с която през цялото време стисках пушката. Дъхът ми вонеше на сух тютюн; избиваше ме на храчки с вкус на прегоряла захар. Състоянието ми бе плачевно. Слабост в коленете. Изопнати вратни жили. Размътен поглед, жълти свитки пред очите. Бях за окайване, но изчадията нямаше да ми простя, ако се разкиснех. Куповете дънери и книги още димяха. Заех се да копая пред прага. Към обяд ме прекъсна едно ненадейно посещение.
Батис приличаше досущ на сибирски ловец, грамаден и свъсен. Носеше мъхеста ушанка и съшита с груби върви връхна дреха с много закопчалки. Каишите на патрондаш се кръстосваха на гърдите му. Държеше пушка, а на гърба му висеше нещо като харпун. Пристъпваше към мен бавно, но безкрайно уверено, изтежко, със слонско дебелокожие. То се знае, не се зарадвах да го видя. Бях до кръста в ямата. Спрях да хвърлям пръст с лопатата.
— Симпатяги, а? Жабоглавците имам предвид — каза почти ласкаво и вече безизразно добави: — Предположих, че вече сте мъртъв.
Сподавих задушаващ пристъп на гняв. Имах нужда от този тип, а с изблици на гняв само щях да си проваля дипломатическите преговори.