— Вземете — рече и остави пред мен кофа с торба боб в нея. — Можете да ползвате и чешмата.
Каза го с тона, с който се разговаря със смъртниците — всичко им е позволено с изключение на истината.
— Нуждая се от нещо повече от боб и чешма, Батис — отвърнах от дъното. — Фарът, Батис, фарът. Извън фара съм свършен.
— Довечера ще вали — отбеляза той с поглед, вперен в небето. — Лоша работа. От дъжда пощръкляват.
— Бъдете разумен — изпелтечих безсилно. — Какъв е смисълът да се борим поотделно? Сами сред хищници… Хората са братя.
— Наточете си колкото вода желаете, ваша е, сериозно. И бобът. Имам и кафе. Искате ли? Как да не искате. Ще ви трябва.
— Защо ме отблъсквате? Не ме гледайте кой съм, а към какво се стремя.
— Вашите стремежи ги диктува това, кой сте. Не го разбирате. И няма и да го разберете.
— Важното е — казах аз — дали можем да се разберем помежду си.
— Важното е — каза той, — че аз съм по-силен.
Не беше за вярване. Извиках:
— Да убиеш някого и да го обречеш на смърт е едно и също! Вие сте убиец — отсякох, — убиец! Всички съдилища в света биха ви заклеймили. С вашите действия и бездействия ме зарязвате в клетката на лъвовете. Затваряте се във фара си и наблюдавате зрелището като патриций в колизея. Е, доволен ли сте, Батис? — ръмжах аз все по-възмутен.
Той коленичи. Така главите ни бяха на една и съща височина. Събра ръце, сплете пръсти и се прокашля. Негодуванието ми хич не го беше трогнало.
— На фара няма място. Това е положението. Не очаквам да сте съгласен, а просто да го приемете. — Замълча, като избягваше да ме поглежда с монголските си очички. След дълга пауза рече: — Вчера чух стрелба. Чудя се дали оръжията ни са съвместими…
Не си довърши репликата, изчака ме сам да се сетя. Сигурно отдавна се бореше да си спаси кожата на острова и боеприпасите му започваха да се изчерпват. Това, неговото, бе дъното на низостта. Хем изобщо не го беше грижа за моя живот, хем ми искаше мунициите, за да защитава своя. В замяна на паница боб! Запратих лопата пръст в лицето му…
— На! Съвместимо ли е или не? Убиец!
Излязох от ямата. С един ритник отнесох кофата и боба. Това го сащиса повече от всичките ми аргументи.
— Не съм дошъл с насилие. Ако щете вярвайте, но не ви желая злото. Не съм убиец — заяви, ала в същото време свали харпуна от гърба си. Без да ме заплашва явно, го постави между себе си и мен.
— Марш, марш оттук — изкрясках и махнах с ръка, както се пъди просяк от скъп ресторант.
Не си тръгна. За миг зае отбранителна поза, но не се отказа.
— Марш оттук, повлекане, къш — взех да го нагрубявам и с твърда стъпка се насочих към него. Батис заотстъпва бавно, без да ми обръща гръб. За него не бях човек. Бях никой, само някаква пречка пред патроните. Разбра, че няма да стане така. Завъртя се на пета и най-равнодушно си отиде.
— Един ден ще си платите! За всичко ще си платите, Каф! — заканих му се, преди да изчезне в гората. Дори не си даде труда да ми отговори.
Сега вече бях сигурен, че нападат само през нощта. Наистина, Батис бе излязъл въоръжен, но вероятно за да се пази от мен, не от чудовищата. В противен случай нямаше да се шляе тъй безгрижно из острова. За беда бе твърде късно да извлека полза от този извод. Страхувах се първата ми почивка да не се превърне в мой последен сън. Откъде да знам ще се събудя ли привечер? Откъде да знам дали краткият отдих няма да премине в пагубна несвяст? Колкото се боях от чудовищата, толкова ме ужасяваше и перспективата да се окажа беззащитен. И въпреки това през деня на няколко пъти ме налягаше немощ. Не че заспивах. Връхлиташе ме някаква наркотична сънливост. Бях по-близо до делириум тременс, отколкото до нормално заспиване. Пред мен, на самия предел на съзнанието ми, се утаи странна смесица от безсмислени видения, спомени, миражи и халюцинации. Зърнах част от амстердамското или дъблинското пристанище, знам ли. Катранени петна се носеха по повърхността на водата, която се плискаше в дървените пилони с кух звук. Зърнах себе си в островната къща. Демон в човешки облик спеше в леглото ми. Протегнах ръка и почти можех да го докосна. Будех се или нещо подобно. Не ми се умира, не ми се умира. Какво ще ми сторят, какво ще ми сторят?
Трето нощно бдение. Колко може да живее човек без сън? Както бе предрекъл Батис, заваля като из ведро. Гърмеше и святкаше. Долният пласт облаци се кълбеше ниско над земята. Над него като езера се разливаха бели експлозии, блясваха и угасваха като влажни клечки кибрит. Гръмотевиците се стоварваха с трясъка на чук по сервиз от хиляди чинии. През процепите над амбразурите виждах кипналата морска шир. На нощния хоризонт, озарен от мощни залпове, сякаш крайцери водеха морски битки. Мълниите пронизваха небето ту тук, ту там в крехки отвесни полети.