Но сега имах мисия. До този момент се мъчех да оцелея заради самото оцеляване, без хоризонт за надежда. Сега за пръв път имах контрол над някаква инициатива. Щом взех решението, тръгнах из гората с олекотения дух на бунтовник. Носех си за острова дискретни дрехи в убити цветове и, доколкото ми позволяваше гардеробът, подбрах тонове, подобни на растителността, която ме приютяваше. Кожените ръкавици правеха що-годе поносими студа и мехурите. Установих се на около осемдесет метра от фара. Всеки стрелец би избрал това привилегировано място. Зад мен растителността бе достатъчно гъста, за да не се очертава силуетът ми, както би се получило на по-открито място. Отпред ме затуляше последният ред дървета, без да ми пречат да виждам прекрасно вратата и балкона. Качих се на един висок и як клон. Имаше вдлъбнатина, която позволяваше да стабилизирам пушката. Прицелих се във вратата. Ако излезеше оттам, беше мъртъв. Но той не даде признаци на живот, не се появи през целия ден. Когато здрачът заяви присъствието си, не ми оставаше нищо друго, освен да се оттегля поради страх от чудовищата.
За щастие, нощта бе спокойна, ако това изобщо можеше да се твърди. Не нападнаха къщата. Мисля, че няколко обикаляха около фара, тъй като ги чувах, чух и един изолиран изстрел на Батис, но нищо повече. Чувствах се неспособен да извличам заключения. Може би им бях дал добър урок. Изстрелите през вратата не може да не са ранили един-двама. Може би предпочитаха да опитат при фара, където Батис пестеше муниции. А може би просто тази нощ нямаха желание. Кой знае? Не следваха никаква логика, а още по-малко стратегия на военното изкуство. Накрая дори си позволих лукса да затворя очи в подобие на почивка — фалшив, но приятен отдих. С първата искра светлина отново заех позиция на дървото.
Този път не се наложи да чакам дълго. Нямаше и половин час, откакто дебнех, когато той излезе на балкона. Полугол, показваше на света торса си на боксьор ветеран. С раздалечени лакти се подпираше на ръждясалите перила; неподвижен, със затворени очи, брадичката нагоре, подхранваше лицето си с нашето тъжно слънце. Напомняше статуя от музей на восъчни фигури. Бе съвършената мишена. Подпрях приклада на пушката на рамото си, притворих лявото око. Отвъд цевта бяха гърдите му. Но се поколебах. Ами ако не улучех? Ако само го ранях, тежко или леко? Ако успееше да се прибере вътре, щях да изгубя всичко. Дори да умреше след дълга агония, Батис щеше да затвори блиндажа на балкона. С въже и кука можех да се изкатеря по него, така е, но нямаше да успея да насиля железните плоскости — едни допълнителни капаци към прозорците на балкона. Казвах си всичко това, но също така си казвах: не, не е така и ти го знаеш.
Просто не можех да го убия. Не съм убиец, макар обстоятелствата да ме тласкаха към това. Да стреляш по човек е нещо повече от това, да се прицелиш в едно тяло; означаваше да убиеш цялото преживяно от него време. Виждах Батис Каф в мерника и можех да видя биографията му. Представях си неговия живот преди фара. Против волята ми, почти насила, умът ми пресъздаваше вцепенението на детето Батис, все още много далеч от пътуването, което ще го доведе тук; ограничените му успехи през младостта, разочарованията, причинени от един свят, който той не е избирал. Колко удари е получил от ръцете, които са имали върховната мисия да го обичат? Сега, когато бе сведен до мишена, безпомощен, излизаше наяве цялата му ранимост. Защо е дошъл на фара? Зъл човек ли беше, или само трамплин на жестокостта? Батис просто беше човек, който прави слънчеви бани полугол. Не носеше униформа, която би оправдала патрона. И ако да откраднеш живота на човешко същество е сама по себе си мъчителна мисия, да го убиеш, когато само се пече на слънце, ми се струваше, представете си, далеч по-отвратително.
Слязох от дървото дълбоко възмутен от себе си. Връщах се в къщата и по пътя биех главата си с юмруци за наказание. Идиот, идиот, казвах си, ти си идиот. На чудовищата им е все едно дали поглъщат светец или някой извратен тип, все е месо. Намираш се на острова, на острова на всички безчестия. Тук не оцелява ближният, нито философията, нито поетът, нито великодушният, само един Батис Каф. Та вървях по пътечката към къщи и се спрях на чешмата. Откакто бях слязъл от кораба, бях пил само джин. Наведох се и пих направо от кофата на Батис. Но преди да започна да пия, се взрях в отражението във водата.