Трудно ми бе да повярвам, че това съм аз. Четири дни безсъние и битки бяха нанесли големи поражения. Брадата ми не растеше особено бързо; бях бледен, смъртно бледен. Очите преди всичко бяха очи на безнадеждно луд. Сините зеници бяха островчета, заобиколени от наситено червено. Около клепачите и очите преливаха тъмновиолетови кръгове. Студът и страхът бяха изгорили устните ми. От превръзката на ранения ми врат, дебела като шал, избиваше гной, стърчаха кори от засъхнала кръв и полувлажни съсиреци. Тялото вече не си спомняше изкуството да затваря рани. Изпочупени нокти. Пласт, подобен на катран, покриваше косите ми. Хванах един кичур над ухото и с огромна изненада открих, че цветът се бе променил към сивобелезникаво. Като уплашена муха потопих главата си в кофата и я измих. Това не ме задоволи. Библейска кир погребваше тялото ми. Оставих пушката, мунициите, ножовете, свалих си палтото, вълнения пуловер, ризите, ботушите, чорапите и панталоните, съблякох се гол, сякаш епидемия бе заразила всяка моя дреха, която ме пазеше от студ, и после се изкачих по скалата, откъдето извираше водата.
Там горе нощният дъжд беше образувал нещо като басейн. Водата ми стигаше само до коленете. Отпуснах се вътре. Студът ми въздейства благотворно. Оценявах го, понеже студенината включи сетивата ми, придобих яснота на ума и прилив на жизненост. Естествено, сетих се за Батис. Изворът можеше да се превърне в хубав капан. Рано или късно, щеше да дойде да налее вода. Засада. Беззащитен, изненадан, щях да го пленя с насочена пушка, без да се налага да прибягвам до убийство. Ще го подчиня, ще го превърна в обвиняем. Ще го завържа с вериги вътре във фара. И когато на хоризонта се появи първият кораб, ще паля и гася светлината на фара по морзовата азбука. Дали трябваше да съдят Батис по наказателния кодекс, или да го затворят в лудница до края на живота му? Това бе второстепенно.
Облаците процеждаха тънки, осезаеми колони светлина. Небето ми посвещаваше една светлинна опера. Басейнът бе тапициран с мъх, мек и нежен на допир. Но не бързах да изляза. Крайниците ми бяха свикнали с температурата. Носен от водата, гледах небесната твърд; беше първият час, който отделях за себе си, откакто слязох от кораба.
Седях така, когато чух приближаващи се стъпки. За да не бъда забелязан, потопих се целия, без главата. От моето място не ми беше възможно да го видя, но нямаше нужда от голямо въображение, за да се разбере, че Батис бе избрал точно този момент, за да отиде на чешмата. Идваше с девет кофи, както се разбираше от дрънченето. Проклех съдбата си. Какво можех да направя? Беше въпрос на време да открие дрехите ми и още по-лошо — пушката. Неговата реакция бе непредсказуема. Може би щеше да сподели извора без усложнения. Но лудите имат много деликатни рецептори — знаех, че е напълно способен да долови моите претенции. И аз щях да се окажа обезоръжен. Това бе мълниеносно разсъждение. Всъщност почти нямах избор. Ако по някакво чудо Батис си отидеше, без да види дрехите, щяха да минат дни, докато отново дойде на чешмата. Междувременно чудовищата щяха да разполагат с безкрайни възможности, за да ме ликвидират. Наострих уши. Точно пред чучура е, чувам как сменя пълната кофа с празна. Спира, вижда проснатите дрехи. Разбира, че има още някой. Скок на пантера — и двете тела се търкалят заедно. Под мен е, натискам го с крака. Вдигам юмрук, без да довърша нападението. Не е Батис. Чудовище е.
Скочих отново — този път, за да се отдалеча колкото се може повече. Но в самото стряскане се съдържаше съмнение. Чудовищата бяха машини за убиване. А аз бях съборил нещо деликатно на тежест и крехко. Кофите още се търкаляха по земята, удряйки се една в друга с тенекиено дрънчене. Наблюдавах чудовището благоразумно — и от разстояние, както някой котарак, комуто любопитството пречи да избяга.
Не мърдаше от мястото, където бе паднало. Чирикаше жално като ранено птиче. Рибя смрад влизаше през ноздрите ми. Довлачих се дотам и за да го разгледам по-добре, махнах ръцете му от лицето — жест, с който търсеше закрила. Беше едно от чудовищата, в това нямаше съмнение. Но чертите на лицето като по чудо бяха миловидни. Закръглено лице и череп без коси. Веждите бяха изписани деликатно, като произведение на шумерската калиграфия. Сини очи, Боже мой, какви очи, какво синьо. Синьо като африканско небе, не, по-ясно, по-чисто, по-наситено, по-блестящо. Тънък нос, остър, дискретен, централната кост по-ниска от ноздрите. Ушите, много по-малки в сравнение с нашите, имаха формата на рибя опашка; всяко се разделяше на четири малки прешлена. Съвсем леко изпъкнали скули. Вратът много дълъг, а цялото тяло покрито с белезникава кожа със зелени отсенки. Докоснах го с върха на пръстите, все още недоверчиво. Беше студено като труп, а на пипане бе като змия. Взех едната му ръка. Не беше като ръцете на другите чудовища. Ципата, по-къса, едва стигаше до първата става. Извика панически. Това ме накара да го набия безмилостно, не ме питайте за мотивите. Викаше и хленчеше. Носеше един прост пуловер, толкова провиснал, че бе по-скоро пола. Хванах го за левия глезен. Повдигнах тялото нагоре, както се вдига новородено, за да го разгледам по-добре. Беше от женски пол. Половият орган нямаше косми на пубиса. Риташе отчаяно с крака. Хванах ремингтона и я бих с приклада, докато един особено жесток удар по свивката между крака и корема не я накара да се усуче като червей. Покриваше се с ръце и стенеше с бузи, забити в земята.