Пуловерът и кофите ми говореха, че Батис имаше връзка с тази животинка. Къде я беше намерил и какво значение имаше за него? Беше ми невъзможно да определя това. Факт, че я бе научил на някои умения, както кучетата санбернар. Носеше кофи например. Също така беше си направил труда да я облече. Пуловер, който не биха приели и турските просяци. Съвкупността от един толкова прокъсан и мръсен пуловер и едно тяло, родено под океана, образуваше непоносим комплект, по-гротесков и от онези смешни кученца, които английските госпожи обличат в дрешки от първокачествена вълна. Но ако Каф си даваше труда за нещо, значи му придаваше някаква стойност. Най-добрият начин да разсея съмненията бе да я отвлека като заложница. Ако Каф се интересуваше от нея, щеше да дойде да я търси. Накарах я да стане, като я повлякох за лакътя. Нахлупих й една кофа на главата, за да не вижда. Трепереше. Кофите бяха нанизани на връв, която използвах, за да й вържа ръцете. Но не скрих следите от борба, за да може Батис да ги види и да ме последва. Удар с приклада и поехме към къщи.
Сложих я на една табуретка. Свалих кофата от главата й, седнах срещу нея и прекарах така дълго време. Синя кръв бе зацапала ъгълчетата на устните й. Сърцето й биеше в заешки ритъм. Дишаше само с горната част на белите дробове. Погледът й беше празен и аз прекарах пръст пред очите й като хипнотизатор. Следваше го вяло. Напика се върху столчето. Погледнах през прозореца, откъдето се виждаше пътечката в гората.
Батис не идва. Дразня се. Един много силен шамар — и тя пада на земята. Този път изобщо не пищи. Свива се в един ъгъл, покрива глава с преплетени китки.
Следобед. Светлината се разсейва. Без новини от Батис. Естествено, не е имал ни най-малкото намерение да задържи женското същество. Ако при нормални условия чудовищата бяха страшни, на какво ли биха били способни в случай, че я надушат? Имаше нежна делфинова кожа, опъната като струни на цигулка. Изглеждаше млада и плодовита. Що се отнася до възпроизводството, природата познава обширна гама от средства. Може би имаше възможност да се свързва със своите сродници чрез химически механизми, невидими за човека. За малко да я застрелям.
Но когато слънцето започна да слиза по хоризонта, изстрел проби прозореца.
— Гад мръсна! — изрева скрит глас. — Защо ми обявявате война? Не са ли ви достатъчни жабоглавците?
— А вие, Каф? — извиках в празното. — Нима предпочитате да използвате малкото муниции, които ви остават, срещу мен?
— Крадец! Sie beschissenes Arschloch!
Още един изстрел. Куршумът се забива в единия ъгъл на рамката, поръсва ме дъжд от стърготини. Притиснах животинката към прозореца.
— Ха сега стреляйте, Каф! Може и да улучите!
— Оставете я!
В отговор извих ръката й. Животинката изпищя. Отвърнаха възмутени викове отнякъде в гората. Точно това търсех. Изсмях се:
— Какво ви става, Каф? Не ви ли харесва? Чуйте тогава това!
С ботуша настъпих босия й крак, вой от болка се разнесе из гората.
— Престанете! Не я убивайте! Какво искате? Какво искате?
— Искам да разговаряме! Лице в лице!
— Излезте и ще разговаряме!
Не беше обмислил отговора, твърде бърз и поради това неискрен.
— Да не сте луд? Или ме имате за идиот? Вие ще излезете. Още сега!
Не отговори. Това, което най-много ме безпокоеше, бе да не би Батис просто да се оттегли. Защо трябваше да настоява? Не можех да го разбера. Много ирландски селяни биха убили съседа си заради една крава. Но никой не би заложил живота си за една вълчица. Разполагах с нещо, чиято стойност ми беше невъзможно да определя.