Стори ми се, че едни клони се раздвижиха.
— Каф, излезте веднага — извиках.
За да му кажа това, бях махнал домашната му любимка от прозореца. Видях двойната цев на пушката му, която се показваше от онова място, и жълти светлини, които я осветиха. Куршумите на Батис бяха разкъсващи експлозиви. Отклони се на педя от целта. Горната рамка падна натрошена. Една стърготина се заби във веждата ми. Незначителна рана, но предизвика у мен нечовешки гняв. Превърнах животното в килим, проснато на пода, където го държах под ботуша. Така ръцете ми бяха свободни, за да действам с пушката и да напълня храстите с олово. Стрелях на височината на гърдите, покривах всички ъгли. Можеше да се намира навсякъде, но така го принуждавах да се наведе. После извиках нещо, на което той не отговори. Какво целеше? Да ме превземе чрез внезапна атака? Нему се падаше инициативата на обсаждащия. Задъхан и бесен, нямах друго спасение, освен да се мятам от прозорец на прозорец. Ако Батис успееше да се добере до външната стена, щях да загубя сигурността си. Видях го през задния прозорец: обикаляше къщата покрай плажа, за да ме нападне в гръб. Стрелях, но издигнатият бряг го закриляше.
— Ще ви убия! — извика той и се приведе. — Свети Христофор ми е свидетел, че ще ви убия!
Тактическата ситуация не подкрепяше думите му: Батис бе блокиран. Докато лежеше проснат на пясъка, не можех да го виждам. Но рано или късно трябваше да напусне плажа, отляво или отдясно, и тогава щеше да е удобна мишена. Ако не излезеше, толкова по-зле за него: съвсем сигурно бе, че с падането на нощта чудовищата ще се зарадват да го намерят там, изтегнат на плажа.
— Трябва да се предадете! — казах аз. — Предайте се, или ще ви убия и двамата!
Той пое риска и се реши много по-бързо, отколкото очаквах. Изскочи отляво. Тичаше приведен и викаше със странно женствен глас.
Успях да стрелям само два пъти. Куршумите се изгубиха към морето, а той — към храстите.
Размяната на огън приключи. Дали се беше върнал във фара? Може би искаше да си мисля така. Така или иначе не вярвах, че мъж като него притежава добродетелта търпение. Завързах едно въже за врата на заложницата. Другия край — за крака на леглото. После отворих вратата и я блъснах навън. Бях сигурен, че Батис ще страда при тази гледка, може би щеше да извърши някоя неразумна постъпка. Животното се поколеба. После се втурна, изтича няколко метра с мисълта, че е свободна, докато въжето не се опъна и тласъкът на нейното собствено усилие не я събори на земята. Ама че глупачка.
Няколко минути без реакция. Аз дебнех през прозореца; виждах вързаната животинка, просната примряла на земята. Понякога правеше движения като вързано куче, което иска да се върне при стопанина си. Отказваше се, почиваше си и отново опитваше. Неочаквано един добре прицелен изстрел разкъса въжето. Каква точна стрелба! Това, което последва, може да се обясни единствено с двойна лудост: вместо да се стреляме, и двамата се впуснахме в луд бяг към заложницата. Аз изскочих от къщата, а той отнякъде в гората. Но Батис беше по-далече. С една ръка улових врата на животинката, която не реагира, а с другата държах пушката. Ръката ми бе твърде слаба, за да използва това оръжие като пистолет, та не успях. Каф раздвижи цялото си тяло, топка косми и коси, развети от вятъра, харпунът както винаги на гърба. Не можеше да стреля по мен от страх да не рани тази, която искаше да освободи.
— Предайте се! — заплаших го. — Вие сте мъртъв!
Заплю ме и изтича към гората с умели прибежки на зигзаг. Тук видях потвърждението на един стар урок: не е лесно да убиеш движещ се човек. Без патрони в ремингтона, разочарован от стрелбата си на кривоглед доброволец, аз се върнах в убежището си, налагайки заложницата с приклада.
Нощта падаше върху земята като мрежа от мрак. Виждах гората с беглеца вътре, виждах себе си с пушка в ръце на един остров, поразен от чудовища, с една привлекателна морска животинка до мен, и всичко бе направо фантастично. Не бяха изминали и четири дни, откакто разговарях за ирландска политика с капитан на търговски кораб. Казах си: Всичко това не е действително, и също: да, да и още как, а докато спорех със света относно неговия здрав разум, един изстрел ме събуди. Намирахме се между два огъня и когато вече мислех повече за чудовищата, отколкото за Каф, мощен глас извика:
— Откъде да знам, че няма да стреляте по мен?