Единственото, което можеше да направи, бе да сплете паяжина от въжета и празни консервени кутии, за да ги чува, когато приближат; да спои камъните с паста от сварена хартия, смесена с пясък; да забие пирони и натрошени стъкла.
— Никога не изхвърляйте ръждясал пирон или празна бутилка — предупреди с тон на домакин. — В страната на жабоглавците официалната монета се нарича стъкло, а пиронът е най-ценената подправка.
Почти нямаше какво повече да ми каже. Следобед отидох до къщата на метеоролога. В сравнение с фара ми се стори като кибритена кутийка — крехка, незащитима и крайно бедна. Батис беше прибрал всичко, освен дюшека ми. Предвидливо накарах домашната любимка да дойде с мен — не бях сигурен дали на връщане щях да намеря вратата на фара отворена. Но Батис не ми създаде главоболия. Германската раса е такава. Дълга и тясна интелигентност, която напредва в права линия, докато събитията не я принудят със сила да се обърне на деветдесет градуса. Поне привидно, моето присъствие се приемаше по силата на свършените факти.
Веднага щом се върнахме на фара, сложих дюшека в един ъгъл на долния етаж. Там щях да спя. До стената, най-близко до морето. В бурните нощи вълните ще прескачат скалите, ще се разбиват в постройката и само скалата ще ме дели от развълнуваното море. Но фарът беше строен за векове напред и съзнанието, че се намирам толкова близо до вълните и в същото време така добре закрилян от фара, ми предлагаше приятното усещане за детски чаршаф — убежище, което ни пази от най-лошите страхове.
Бях приключил горе-долу с оправянето на леглото, когато Батис ме извика. Тялото му се показваше наполовина от отворения трап:
— Kollege! Затворихте ли добре вратата? Качете се. Скоро ще имаме гости.
Жилището бе просмукано от военщина. Батис ходеше насам-натам, за миг поглеждаше през бойниците, трупаше муниции, различни бойни пособия и сигнални ракети — разбира се, от моя багаж.
— Какво чакате! Вземете си пушката! — каза, без да ме погледне. Моят досегашен противник изведнъж се превръщаше в боен другар.
— Сигурен ли сте, че днес ще нападнат?
— Папата в Рим ли живее?
Окупирахме балкончето — той вдясно, а аз вляво, застанали на колене. Бяхме едва на метър и половина един от друг и беше толкова тясно, че разстоянието между прага и перилата нямаше й три педи. Отгоре, отстрани и най-вече отдолу дузини колове с различни размери стърчаха като рога на еднорог, насочени на всички страни. По някои още личаха петна от засъхнала синя кръв. Батис стискаше пушката си. До него, на пода, ремингтонът и три цилиндрични сигнални ракети. Беше запалил фара. Шумът от машинното отделение достигаше до нас приглушен, като скърцане на махало, по-силен, когато вагоните на прожектора циркулираха над нас, и по-слаб, когато се отдалечаваха. Прожекторът премиташе гранитната основа и малко по-нататък, на равни интервали, границата с гората. Но те не се появяваха. Леден вятър влачеше на пристъпи клонки. Вятър, който свиреше и дразнеше гърлото, равнодушен към чувствата, които събуждаше. Когато прожекторите се отдалечаваха, почти непрогледна тъмнина завладяваше пейзажа.
— Откъде знаете, че ще дойдат оттук? Морето е зад нас. Ако излизат от водата, ще се изкачат по отсрещната страна на фара — казах аз.
— Морето е от всички страни, това е остров. Това, че са зверове, не означава, че не познават вратите. Зад едната има месо. — Батис усети изтощението ми, от което не бях се възстановил напълно, и нервността ми и добави: — Ако искате, приберете се. Подавайте ми муниции или пийнете ром, както предпочитате. Преживял съм достатъчно нападения сам, така че не се нуждая от вас.
— Не, не мога — казах аз и добавих: — Много ме е страх.
Консервените кутии, които висяха по стените, задрънчаха.
— Това е вятърът, вятърът, само вятърът — успокои ме той бавно с ръка.
Аз изпитвах нужда да стрелям по някакъв обект, който не се явяваше. Батис раздвижи глава като хамелеон и хвърли сигнална ракета. Червената светлина полетя нагоре, описа дъга и бавно падна. Една обширна повърхност се освети в гранатов цвят. Но тях ги нямаше. Втора ракета, този път зелена. Нищо. Фосфоресценцията угасваше и отразяваше единствено камъни и дървета, клатени от вятъра.
— Mein Gott, Mein Gott — прошепна неочаквано Батис, — идват повече жабоглавци от всякога.
— Къде са? Не виждам нищо.
Но той не отговаряше. Намираше се много далеч от мен, макар че си беше там. Устните му бяха разтворени и влажни като на идиот, сякаш погледът му беше обърнат навътре, към духа му, вместо да наблюдава местността около фара.
— Не виждам нищо. Каф! Не виждам нищо! Защо твърдите, че са повече от друг път?