— Защото много пее — отговори с механичен тон.
Домашната любимка беше запяла един припев с далечно сродство с музиката на остров Бали — мелодия, която би било безсмислено да се описва, музика, която би избягала от всяко петолиние. Колко ли човешки същества са чули тази песен? Колко човешки същества от началото на времената, откакто човекът е човек, са имали привилегията да я чуят? Нима само Батис Каф и аз? Или всички, които в някой момент са се озовавали пред последната битка? Беше страховит химн и варварски псалм и беше красив в първичната си злина, много красив. Докосваше целия спектър на нашите чувства с точността на хирургически нож. Смесваше ги, разбъркваше ги и ги отричаше три пъти. Музиката се освобождаваше от изпълнителката. Кънтяха струни, които природата беше подготвила, за да се изразяват в дълбините на преизподнята, домашната любимка, седнала с кръстосани крака, отсъстваща от сцената, както Батис, както чудовищата, които не се явяваха. Единствено човек, който се ражда, или човек, който умира, може да бъде така сам, както бях аз в онази нощ на фара.
— Вижте ги — рече Батис.
Нашествието се бе осъществило от някоя далечна точка. Излизаха от гората. Цели стада чудовища, от двете страни на пътя. По-скоро ги усещах по интуиция, отколкото ги виждах. Чувах гласовете им. Като звуци от гаргара, умножени по сто, по двеста или може би по петстотин. Приближиха лека-полека, една безформена армия. Виждах сенки и чувах гаргарата все по-наблизо. Боже мой, този гърлен шум, нека си представим някой, който повръща киселини. Зад нас домашната любимка спря да пее. За миг бихме казали, че зверовете също се отказаха от фара. Спряха точно на границата, белязана от прожектора. Но внезапно нападнаха в пълно единодействие. Тичаха и скачаха, главите им — на различна височина. Тълпата напредваше в светлината на прожекторите. Стрелях, обезумял, във всички посоки. Някои падаха, други се оттегляха, но бяха тъй многобройни, че мнозинството продължаваше напред. Имахме нужда от картечница. Стрелях, полудял, докато Батис не улови цевта на пушката ми. Пареше, но кожата на огромната му ръка оставаше незасегната.
— Какво, по дяволите, правите? Да не сте си загубили ума? Още колко нощи ще можем да се съпротивляваме, ако харчите мунициите така лекомислено? Не искам фойерверки. Не стреляйте, докато аз не стрелям!
Това, което последва, бе един зловещ урок. Кълбото чудовища се скупчваше пред вратата. Не можеха да я насилят, нито можеха да изкатерят стената. Но бяха достатъчно, за да построят кули от тела. Магма, образувана от ръце, крака и голи торсове. Без никакъв ред, в хаотично блъскане, едни се катереха върху други и планината растеше с метри. Батис все още се сдържаше с ужасяващо хладнокръвие. Когато покаченият най-високо почти докосваше първите колове с хищните си нокти, Батис опря двете цеви на пушката си на парапета. Изстрелът пръсна мозъка на чудовището, части от черепа му изхвърчаха като картечни куршуми. То падна и с него кулата се срути.
— Ето, така — изрева Батис. — Вдясно от вас!
Подобна кула се издигаше от моята страна. Аз трябваше да бутна двама, за да я съборя. Падаха, цвилейки като ранени хиени, търкаляха се, а малки групи отнасяха труповете.
— Не стреляйте по тези, които бягат, пестете куршумите — предупреди ме Батис. — Ако им дадем достатъчно мърша, ще се излапат помежду си.
Имаше право. Когато една кула се разпадаше, чудовищата приличаха на настъпен мравуняк. Пет, шест, седем или осем от тях хващаха мъртвите и си отиваха. Постоянството не им беше присъщо и скоро се разпръснаха. Върнаха се в своя мрак като кресливо ято диви патици.
— Ква, ква, ква — имитираше ги презрително Батис, — ква, ква, ква! Все така става — каза той повече на себе си, отколкото на мен. — Един-двама мъртви са достатъчни, за да се откажат да се катерят. Искат да налапат добрия Батис Каф, а накрая поглъщат своите мъртъвци. Жабоглавци, мръсни жабоглавци.
Тази победа отбеляза повратна точка в нападенията на чудовищата. Следващата нощ забелязахме само двама, които дори не се приближиха. На другата — само притичване, невидими очертания. Моята трета нощ на фара бе първата, в която не присъстваше нито едно чудовище. Странно, че не беше най-спокойната, тъй като не си починахме чак до зори. Опитът на Батис му показваше, че жабоглавците не се подчиняват на никакви правила и могат да нападнат всеки миг.
— Това не е разписание на прусашки влакове — предупреди ме той.
Окончателно се установих на долния етаж на фара. Вечер се качвах по стълбите и заемах своето място в битката на балкончето. Заредиха се нощи и дни и с течение на времето се наложи някакъв вид съжителство. Кой бе този мъж? От някогашния метеоролог не бе останало повече, отколкото от който и да било ветеран корабокрушенец. Егоист и саможив като дива котка, неговата необщителност не беше толкова приспособяване към средата, колкото сублимация на естествени наклонности. Но въпреки всички варварски черти и всички явни кръчмарски недостатъци, често показваше характер на аристократ, лишен от всичките му земни блага. Груб, но посвоему почтен; също така надарен с интелигентност, да, макар думата да звучи странно. Най-проницателният Каф се проявяваше, когато пълнеше лулата си с тютюн; притискаше отвора с едно диво око, винаги нащрек какво става навън. В такива моменти напомняше за онези волтерианци, които напрягат въображението си и в резултат се раждат барикади. Беше образец на човек, подчинен на една-единствена истина, само една, но основна. Имаше качеството да опростява дотолкова и така добре, че дори той беше способен да разбере същността на проблема. Когато се изправяше пред технически аспекти например, умът му бе спокоен и ясен. В тази материя беше ненадминат и на това дължеше оцеляването си. В други моменти обаче нивото му падаше ниско, до естетиката на казак-дезертьор. Философ на мускулатурата, с повече от просташки хигиенни навици, когато се хранеше, ми напомняше истинско преживно животно. Дишането му бе шумно, можеше да се чуе на метри разстояние. Също така си запазваше пространства на просветен, който живее за собствените си митове. С всеки жест, с всяко презрение даваше да се разбере, че той не е направен за света, а светът е направен за него. Като луд цезар — личност, която чува галоп на невидими коне и ги обезглавява с хиляди.