— Има една стара ирландска приказка, която наподобява твоята германска история. Един ирландец се намира в тъмна стая. Опипом търси петролната лампа. Намира я, запалва я с клечка кибрит и вижда, че отпред има друга врата. Минава през нея и я затваря след себе си, забравяйки лампата, за да установи, че отново се намира в стая без светлина. Историята може да се повтаря до безкрай с упорития ирландец, който търси лампи и ги пали, минава през врати и ги затваря, забравя лампата, винаги напред, винаги към нова тъмнина. Накрая упоритият ирландец се озовава в стая без врати, хванат в капан като мишка. Знаете ли какво казва? „Добре че беше последната ми клечка кибрит.“ — Повиших тон: — Аз не съм този герой, Батис, не съм! Петстотин зверове, убити завинаги, може би шестстотин. Или седемстотин. Какво смятате?
Престори се, че все още се противи. При все това проличаваше страстта на ловеца.
— Не се безпокойте — пошегувах се, без да се смея и без да го гледам, — ако се провалим и ни изядат, ще поема цялата отговорност.
Любимката седеше в ъгъла и си чешеше слабините.
9
Разсъжденията ни водеха до заключението, че рано сутрин чудовищата вероятно бяха по-малко активни, отколкото във всеки друг момент. Стигнахме до този извод, използвайки нашето разписание като огледало на тяхното: ние се бяхме приспособили към ритъма, който те ни налагаха, а не обратното и затова се очакваше някаква симетрия.
Отправихме се към лодката след една също толкова бурна нощ, както и предишните. Още веднъж оцеляването ни бе висяло на косъм. Като защитна мярка следобед надупчихме гранита като цедка и проснахме килим от колове точно пред входа. Не можехме да направим нещо повече. Всъщност не знаехме дали това ги привлича, или отблъсква. Вечерта повториха напъните срещу вратата, пренебрегвайки загубите, сякаш водени по интуиция към крайната офанзива, сривайки коловете със силата на многочислеността — лепкава маса, която мучеше и удряше по вратата с глави, крака и юмруци. Нямаше как да не пожертваме малкото бутилки, които ни оставаха. Бяхме ги напълнили със смес от ром, катран, петрол и всякакво гориво, останало в склада. Гърлото на всяка бутилка бе завито с памук, напръскан с алкохол. Батис ги палеше и ми ги подаваше. Аз ги мятах срещу чудовищата. Като се чупеха, те се възпламеняваха. Телата бяха влажни и не горяха добре, но поне тази нощ се изплашиха достатъчно, за да изчезнат.
Така че не бяхме спали, но умовете ни бяха по-свежи от всякога. Бяха ни нужни две пътувания до лодката, за да натоварим цялата екипировка, включваща бутилката с въздух, водолазния костюм, бронзовия скафандър, специалните обувки с оловни подметки, въжета, преносима макара, оръжие и муниции. Гребяхме към кораба с гръб към скалата, която имаше форма на торта. От време на време обръщах глава. При тези обстоятелства усещането е, че целта вместо да се приближава, се отдалечава. Бяха само сто метра, само една вечност. Всеки релеф, образуван от вълнението, бе скривалище, всяка вълна — капан. Все ми се струваше, че виждам сферични черепи да се показват от водата тук и там. Дънери, които се носеха по течението, люшкани от вълните, ми напомняха крайници на звяр. Va bene, va bene, va bene, пеех в момент на италианско вдъхновение, без много убеждение, само защото музикалността на езика ме успокояваше. „Затворете тази проклета уста“ — казваше Батис, гребейки до мен като галиот на галера. Сивота на надгробна плоча притискаше повърхността на океана. Един страничен удар на водата ни обля. Устата ми се напълни със сол. От страх и бързане не премерихме силите си: нахвърлихме се срещу скалата така устремно, че избягнахме катастрофата единствено благодарение на една наклонена площадка, върху която се покачи лодката. Слязохме на остър, прояден от ерозия камък. Едно смешно малко продължение с много дупки, където се събираше почти замръзнала вода. Често се хлъзгахме и трябваше да си помагаме с ръце.
Такъв бе нашият план: с просто око се забелязваше, че скалата се снишава под мек наклон. Щях да се спусна като подводен алпинист по най-близката до кораба стена. От каменната площадка Батис ще ме снабдява с въздух и ще вдига касите, след като ги завържа. Споделяхме рискове и работа: аз щях да бъда беззащитната душа, която ще посети ада, той имаше не по-маловажното задължение да поддържа прилива на кислород и да прибира експлозивите. Бутилката трябваше да се захранва ръчно с постоянен и равномерен ритъм. Ако нямах достатъчно въздух, щях да се задуша; ако се помпаше прекалено, прекомерното налягане щеше да пръсне белите ми дробове. А това Батис трябваше да го върши само с една ръка. Другата щеше да му служи, за да задейства макарата, след като аз натоваря динамита. Инсталирахме бутилката и макарата плътно една до друга, за да улесним работата му. Трябваше да вярвам в добрата координация на Батис. Въздишка.