Корабът се бе забил в скалата с носа, който стърчеше към небето под трийсет градуса наклон. Корубата на съда беше здраво скрепена в скалите като с оловни нитове. Задната част, забита в пясъка, несъмнено носеше товара. Батис бе свидетел на корабокрушението. Уверяваше, че една голяма цепнатина е отворила кораба като консерва откъм кърмата. Надявахме се дупката да е достатъчно голяма, за да ми позволи да вляза. Естествено, щяхме да опростим операцията. Водолазът трябваше да слезе по палубата и веднага да се промъкне по наводнените коридори, докато открие товарното отделение. Но това не бе осъществимо. Вътрешните помещения вероятно бяха затворени и ръждясали под въздействието на водата. Не можех да мина. Освен това острите стърчащи части и тесни проходи заплашваха да разкъсат тръбичката с въздуха. Налагаше се да прекося целия съд до кърмата, където се предполагаше, че се намира динамитът.
Облякох водолазния костюм и обух оловните ботуши. Седнах отстрани на лодката. Батис ми помогна да сложа първо бронзовия скафандър, който покриваше голяма част от гърдите и гърба ми. След това каската. Завинтваше се върху скафандъра. Но точно когато понечи да ми я сложи, го спрях.
— Вижте — казах аз.
Валеше сняг. Първо малки точици. За минута нараснаха до големи пухкави кълбета. Падаха и се топяха при допира с водата. Валеше върху морето и това толкова обикновено и просто явление събуди у мен странно чувство. Снегът налагаше тишина, въздействаше като палката на диригент. Морето, което до този момент бе леко развълнувано, се успокои изведнъж, укротено по невидима заповед. Може би това щеше да бъде моята последна гледка от света и той ми се представяше с банална и скромна красота. Разтворих длан. Кълбетата падаха върху ръкавицата и се топяха на мига. Спомних си Ирландия. Какво бе Ирландия? Музика, може би. Спомних си за моя наставник. И за един непознат. Много стар мъж, много любезен, който един ден преди много години, когато ме преследваха англичаните, ми помогна да намеря скривалище, без да задава въпроси. Това бе всичко. Усетих опъването на бузите, което предшества плача.
Батис погледна към небето с каската в ръце.
— Това е само сняг — каза той.
— Да — казах аз, — просто сняг. Сложете ми каската, не разполагаме с цял ден.
Завинти я и свърза тръбата за въздуха през отвора на врата. Аз носех две въжета. Едното — за връзка с Батис. Другото — за да вадим експлозивите.
— Нали разбрахте — напомних му, — ако дръпна водещото въже веднъж, всичко е наред. Ако дръпна два пъти, завързал съм каса за товарното въже. Три пъти едно след друго — режете тръбата с брадва и бягайте.
Нагласих кръглите визьори. Имах един отпред и по един от двете страни. Проверихме дали въздушната тръба е наред и започнах спускането. Водата ме погълна, настръхнал от студ. Докато се усетя, вече бях под повърхността. По скалата имаше дупки, които ми служеха за стъпала. Така можех да печеля метри с лекота. От време на време въртях глава, но през страничните стъкла не виждах нищо особено. Безкрайността на океана остана зад мен. Отпред на няколко сантиметра от носа ми се виждаше само мъртва скала, без растителност.
Дойде моментът, когато краката ми вече нямаше къде да стъпят. Все едно.
С Батис се бяхме договорили макарата на тръбата да не се препречва от нищо, за да се развие свободно, ако ситуацията наложи да скоча в бездната. Дръпнах веднъж въжето, за да успокоя Батис, и се оставих да падам свободно. Оловото на обувките ме повлече бавно, с разчетена тежест, докато се приземих със свити колене. Размътената вода бавно стигна до пояса ми. Това бе финият слой пясък, който покриваше дъното. Релефът бе удобен за работа, хоризонтален като архитектурно творение. Можех да ходя като по ливада. Разбира се, усещах плътността на водата, която забавяше всеки мой жест.
Намирам се в свят, където владее тишината. Вътре в каската мога да чуя единствено дишането си, секретите на лигавицата си и един полууплашен стон, който ми се изплъзва. Сдържам се, защото осъзнавам, че моите звуци пришпорват страховете ми. В лявата ръка нося и двете въжета, в дясната — нож. Гледам на всички страни. Няма никакво чудовище, няма нищо. Видимостта стига само до трийсет или четирийсет метра, може би по-малко. Вдясно от мен е търбухът на кораба. Напомня ми туловище на кит. Отпред — широта. Неопределени частици се носят без посока, като черни снежинки. Ленти от водорасли, като серпентини, са застанали почти статични между две течения. Огромното отворено пространство не свършва до никоя врата, границата на мрака не е определена. Това противоречи на католическата доктрина, че адът не е място, където се влиза отведнъж, а се стига с малки крачки, неусетно.