Движех се из неопределена област, един преход, където синьото се размиваше в черно. Гледката се уголемяваше. Можеха да се появят всеки миг отвсякъде. „Не мисли за това — казах си, — не мисли за чудовищата, само работи.“ Тази стратегия беше най-разумна.
Отправих се към носа. Ударът бе срязал стоманата и бе превърнал долната част в нещо като изкуствена пещера. Корабът беше леко наклонен към щир-борда. Сблъсъкът бе разместил товара и голяма част се бе изсипала през дупката. Разкошен дар на съдбата, тъй като нямаше да се налага да влизам в товарното помещение. Малки метални квадратни контейнери бяха пръснати около раната. Прекарах ръкавица по най-близкия. След като се поизчисти, можах да прочета надписа с главни букви: ВНИМАНИЕ! ОПАСНОСТ! Трябваше само да вържа възел на товарното въже, да дръпна два пъти сигналното и Батис с германска прилежност вдигаше тежестите. Касите изчезваха над главата ми. След като ги прибереше, Батис ми връщаше въжето. В края му бяхме завързали олово за тежест. Падаше до мен и си оставаше там.
Работех с миньорска страст, докато Батис не разтърси въжето — свръзка между двата свята. В началото не го разбрах. Заплашваше ли ни нещо? Не забелязвах и следа от чудовищата. Не, не беше това. Сигурно се бяха натрупали прекалено много контейнери. Но аз бях обзет от златотърсаческа треска. Само един, Батис, само още един, молех го наум. Без да обръщам внимание на вибрациите на въжето, завързах още един. Батис го издърпа, но този път въжето се върна с възел близо до оловото; това ми пречеше да товаря и така ми казваше да приключвам. Събрах всичкото останало ми благоразумие и го послушах.
Колкото и противоречиво да звучи, това бяха най-лошите минути от моето потапяне. Казват, че нито един войник не желае да бъде последният загинал във войната. Тази мисъл крие една много човешка истина. След като бях слязъл в дълбините, след един пълен успех, да ме убият точно сега би бил прекалено жалък край. Изведнъж открих, че скафандърът е непоносимо тежък. До този момент не бях усетил, че вратът ми е разранен от допира със стоманата. Придвижвах се към скалната стена, влачейки крака, а движенията ми бяха отчайващо бавни, като в детски кошмар. Дишах затруднено. Исках да изляза оттам. Но не можех. Два съгласувани ума не бяха предвидили най-очевидната глупост: поради това, че бях скочил във водата в свободно падане, беше невъзможно да се върна по същия път. Пред мен скалата се издигаше като огромен кътник с кариеси. Не можех да я изкатеря, а Батис, достатъчно зает с въздушната помпа, никога нямаше да може да издигне тежестта ми с една ръка. Колко време ще мине, докато се появят? Ужасът и въображението се сливаха. Тази течна безбрежност бе класическият невидим враг. Батис, там горе, не можеше да проумее странните движения на въздушната тръба. Вървях от едно място до друго в търсене на брод. Накрая видях, че единственият достъп бе плътно до корубата на съда. Но това бе маршрут за професионален катерач. Някои камъни падаха при най-леко докосване. Подхлъзнах се и тялото ми изгуби пет, десет метра, при едно свличане в литературния стил на Данте.
Отново бях на долния етаж. Вдясно от мен стената беше вдлъбната; стори ми се, че там нещо се движи, някаква форма. „Не, не, не са те“ — казах си аз, а си го казах, защото нищо не губех, като залагах на оптимизма. Последва мъчително усилие да се съсредоточа. Трябваше да се изкачвам педя по педя, без да поглеждам назад, без да мисля за нападение, при което ще ми отмъкнат ръка или крак. Постъпвах като моряците, когато се катерят по въже, подсигурявайки три от четирите крайника, преди да направя следващото движение. Вече можех да различа повърхността, прозиращата фигура на Батис, който ме окуражаваше със свободната си ръка. Усетих, че пикая в панталоните на водолазния костюм.
Каф скочи и ме издърпа, като ме улови под мишниците. Искаше да ми помогне за каската, но го отблъснах с ръце.
— Товарете динамита на лодката, бързо!
Когато си свалих екипировката, аз също се включих да товаря лодката с контейнерите. Карахме толкова голям товар, че палубата се показваше над водата само на една педя. Невероятно, но няколко минути след това отново бяхме на острова, невредими и ликуващи. Оставихме лодката близо до фара, на малък плаж с ръбести скали. Още там Каф отвори няколко контейнера, като използва за лост дръжката на брадвата си. Всеки съдържаше по шейсет шашки динамит, сухи и годни, както личеше. Но едно необяснимо оглупяване се мътеше вътре в нас. Валеше по-силно от всякога. Косите ни се покриваха с бяла патина. Споглеждахме се, гледахме към динамита и си четяхме общите мисли. Не можех да повярвам на това, което си казвахме без думи, не можех. Имахме петдесет контейнера динамит. С този материал щяхме да причиним големи поражения. Ами ако бяха шейсет? А защо не осемдесет или сто? Нашите врагове не бяха подвластни на омразата. Принадлежаха на природата, сила от същия порядък като ураганите или циклоните. И въпреки всичко сега, когато разполагахме с власт, сега, когато можехме да им нанесем кърваво поражение, сега ни заливаха вълни на истинска жестокост. Предполагам, че бяхме полудели, толкова луди, че знаехме, че сме луди. Говорех и не можех да повярвам на това, което изричах.