— Да ги избием! Да избием всичките. Да действаме!
— Да, да ги избием всичките! Да действаме! — потвърди Каф и се върнахме при лодката, сякаш това второ пътуване към самоубийството бе включено в програмата от самото начало, сякаш вместо себе си изпращахме там други хора.
Върнахме се при скалата, сложих си костюма и се потопих с маневри, които демонстрираха опит, повече бързина и координация. Нямаше прошка. Бях на кърмата на португалския кораб, беззащитен в страната на чудовищата. Но намерих контейнерите и ме вдъхновяваха видения за перли. Извадихме три, четири, пет. Десет, двайсет. После, колкото и да пребърквах дъното, за да открия още, запасите явно се бяха изчерпали. Дръпнах един път водещото въже: всичко е наред.
Металното покритие беше разкъсано, сякаш титан го бе прегризал отстрани. Влязох без затруднение. Единствено ме безпокоеше дали тръбата зад мен следва траекторията на един канал, издълбан в желязото, защото нямаше остри върхове, които да я разкъсат. Това бе товарното отделение, натъпкано с контейнери. Вземах един, връзвах го за товарното въже и го подавах извън кораба. Дърпах два пъти, за да дам знак на Батис да вдига товара, и продължавах работата си.
Може би бях извадил петнайсет, двайсет или повече. Уморен, спрях след толкова дълга еднообразна работа. Товарното отделение бе осветено от оскъдния следобеден сумрак. Свръхизобилието на железа пораждаше клаустрофобия. Бях вътре в кораба, вътре в скафандъра, вътре в моите страхове, които ме бяха довели дотам с героизма на мишките. А ако добавим и гъстотата на водата, това ставаше най-мрачното място, където съм стъпвал през живота си. Стени, производство на металургичната промишленост, инструменти, полуразядени от водата, с похитена от ръжда самоличност. Помислих си, че нищо от това не е създадено с мисълта да ощастливи човека. Оловните крака влизаха в контакт със стоманата и предаваха нови шумове и деформирано ехо. Помещението свършваше до една яйцевидна врата. И ги видях там, от другата страна.
Показваха главите си до очите, дебнеха ме равнодушно. От колко време ме наблюдаваха? Извиках в каската. Не можех да бягам. Това бе техният свят, движеха се с изключителна леснота. Наскачаха върху мен от всички посоки. Режех въздуха с ножа си — жалко усилие, чрез което исках да ги държа на разстояние.
Но когато вече мислех, че съм мъртъв — възкресение. Стъклото на моите визьори увеличаваше размерите. В действителност чудовищата нямаха и по половин метър. Малки слаби тела със сребристосива лента в долната част на гърба, много блестяща, която след години щеше да потъмнее, както при техните родители. Както и при хората, черепът, като част от анатомията, имаше най-малък обем. Това ги превръщаше в същински попови лъжички. Израженията на лицата им бяха като усмивки на делфини. Движеха се като ято птичета, с вълшебна скорост. Изплъзваха се от моята непохватна отбрана, докосваха дрехата ми, щипвайки с пръсти най-вече каската, и побягваха. Възможно е облеклото, скафандърът да им напомняха за далечен роднина. О, Боже мой, разбрах аз, те просто играят. Играят, да, бяха превърнали желязната коруба в детска площадка, а аз бях един любопитен натрапник. Писукаха, ако трябва да определя по някакъв начин възторга в гласовете им. Моето присъствие бе за тях изключителна новост. Бях очаквал кръвожадни зверове, а попаднах на подводен балет.
Не знам колко време прекарах сред тях. Противно на всички предвиждания, присъствието им внасяше благотворна светлина в това гробище. Изживявах първия миг на острова, в който ме напускаше страхът. Чувствах се освободен от ужаса, като от мъчителен товар. Самият аз не съзнавах тежестта на постоянния и системен страх. В продължение на цели месеци, нощ и ден, ден и нощ, бях изживявал всички оттенъци на страха, неизменно страх за компания. Защо, питах се, защо точно сега, когато си в търбуха на ада, те напуска уплахата? Не намирах отговора, докато не улових един от малките за ръката: и той не се страхуваше. Беше чудовище или потенциално чудовище и заслужаваше да му счупя гръбнака. Но той не изпитваше страх. Само гъдел. Засмя се. Подводен смях, да. Смееше се с уста, с вежди, с очи, с ръчички, които потриваха мястото на докосване между плътта на двама ни. Под водата смехът звучи като камбанките в хотелите. От колко време не бях се смял? Пуснах го и вместо да бяга, той остана там, пред мен, сдържаше хаотичния си полет на пеперуда и се смееше. Ръчичката му докосна стъклото с пръсти на зародиш. Споменът за тези сиви пръстчета ме преследваше дни наред.