Преди да е успял да се обяви против, се постарах да му обясня:
— Не е толкова опасно, колкото звучи. Като си помисли човек, могат да се изкачат по витата стълба само един по един. Стрелец горе на трапа може лесно да ги отблъсне. Но това няма да се случи. Искаме да се струпат около фара. Когато се съберат всички, ще ги хвърлим във въздуха.
Батис ме гледаше като девственица, която я очаква изнасилване. Цяла вечност, сам или с мен, бе отбранявал фара, без да допусне чудовищата да престъпят прага на неговата светая светих. А аз му предлагах да оставим вратата отворена, вратата на неговия фар.
— Хиляда чудовища мъртви, Батис — казах аз с цел числото да просветли ограниченото въображение на мъжа.
— Кой ще задейства детонаторите?
В този въпрос се проявяваше незрелостта на Батис. Има два вида бойци. Тези, които обмислят стратегии, и тези, които никога не са се освободили от детската склонност да трошат. Аз принадлежах към първата група, а Каф към втората.
— Вие лично — успокоих го аз. — Ако не възразявате, аз ще отбранявам стълбата, докато вие ги пращате в ада.
Така се разбрахме. Щом притъмня, отворих вратата. На всеки двайсет стъпала поставих по една запалена лампа. Така щеше да ми е лесно да ги видя и да ги спра, в случай че влязат. Достатъчно бе да покажа ремингтона през отворения трап. И най-лошият стрелец на света не можеше да пропусне целта.
— Е, какво? Виждат ли се вече? — питах.
— Не.
След малко:
— А сега? А сега, Батис?
— Не. Нищо. Няма нищо.
Исках да се уверя с очите си и, воден от нетърпение, излязох на балкона.
— Връщайте се на трапа — изкрещя Батис. — Връщайте се, мътните ви взели! Да не искате да ни избият?
Не му липсваха основания. Бяха напълно способни да избегнат лъча на прожектора и да ни изненадат. Но и аз не виждах нищо. Само слабата светлина на петролните лампи, разпределени по витата стълба. Всеки пламък светеше и потрепваше от лекия полъх на въздуха.
— Двама — каза Батис.
— Къде, къде? — извиках от моята позиция.
— На запад. Сега идват. Четири, пет. Не мога да ги преброя.
— Не стреляйте. Оставете ги да се приближат, най-важното е да видят отворената врата.
Този телеграфен диалог ми късаше нервите. Каф се движеше от единия край на малкия балкон до другия, взрян в нощта. Аз се целех с ремингтона в празното пространство, но гледах Батис и го питах час по час дали има новини, забравяйки своите задължения. Грешката можеше да е фатална. Шум от счупени стъкла привлече вниманието ми. Първите лампи бяха угаснали.
— Каф, вече са тук! — предупредих го аз.
Можех да чуя техния лай там долу. Едва-едва съзрях лапата, която нападаше третата лампа. Така губех видимост в цели сектори от стълбата. Долният етаж бе черен кладенец, дупка, откъдето долиташе концерт на земноводни. Но изведнъж едно самотно чудовище изкачи стълбите на един дъх, на четири крака. Вече не си правеше труд да гаси лампите и ясно различих пъплещото му тяло. Оцелелите лампи го осветяваха откъм корема и тази светлина изотдолу подсилваше дяволския му вид. Идваше към мен, тичаше срещу пушката. Дали да стрелям? Ако стрелях, другарите му отвън може би щяха да се откажат, а ние искахме масов погром. „Kollege, Kollege“ — чувах виковете на Батис. Нямах време да му обяснявам размишленията си, изчадието преодоляваше стъпалата с бързината на гущер. Но когато ни разделяха само десет стъпала, девет, осем, изведнъж спря. Последната лампа бе съвсем близо до лицето му. Вторачихме се един в друг. Аз — от отвора на трапа, той — на осем стъпала от цевта. Между нас имаше само светлина. Погледнахме се в очите, да, и тонове злопаметност изпълниха малкото пространство. Видя ми се като някое от явленията на свети Антоний; буквално се душехме, всеки претегляше силите и възможностите на другия. Ръцете му бяха разтворени и подпрени на следващото стъпало. Това ми позволи да видя една показателна подробност: липсваше му част от ципата и половин пръст. Почерняла гной и белези се сливаха в отвратителна кора. Беше онзи. Оттогава много неща се бяха променили. Аз вече не бях беззащитна плячка. Сега се мразехме, както могат да се мразят само равни. Инстинктът ме подтикваше да го ликвидирам още там. Интересът ми ме умоляваше да не го убивам, да го оставя да призове своите, вратата е отворена, отворена е, елате всички. Постигнах уговорка между волята и чувствата: ако изкачи още едно стъпало, ще изпразня пълнителя в него.
— Мърдай, сине на животинска Вавилония — прошепнах аз и се прицелих в него. — Само мръдни.
Излая. Но преди да се реши, ни прекъсна изстрелът на Каф. Стреляше срещу неговото племе. Моето чудовище отвори уста и се изплези, гримаса едновременно оскърбителна и безсилна. Върна се назад. Оттегли се бавно, без да ми обръща гръб. Напускаше всяко стъпало неохотно, като император, отстъпващ провинции. Когато изчезна, поисках обяснение от Батис: