— Батис! — извиках аз. — Детонаторите, възпламенявайте ги!
Но не ме чуваше. Долната му устна висеше, сякаш дърпана от обица. Стискаше пушката с две ръце, без да се прицелва.
— Батис, Батис, Батис — разтърсих го за раменете.
Той свали ремингтона още по-надолу. Гледаше ме, без да ме познае, и шептеше:
— Кой сте вие? Къде сме, къде сме?
Това ме потресе със страшна сила, най-вече защото го казваше мъж така сигурен относно простите истини. Не можех да разчитам на него. Но нямах време да му окажа помощ.
— Наведете се — ограничих се да му кажа, като го улових за врата. Батис гледаше гърдите и ръцете си, без да бърза, чужд на бедствието, което ни заобикаляше. В известен смисъл му завидях.
Трите детонатора бяха в пълна готовност. Исках да активирам най-напред шашките най-близо до гранита. Лостът стигна до дъното. В продължение на една секунда Батис, в умствено помрачение, и аз се гледахме като двама идиоти: не действаше. Но изведнъж страшен гръм ни накара да се проснем зад барикадата, закрили глави с ръце. Пламъците се издигнаха като вулканично изригване, парчета гранит и какво ли не се забиваха в чувалите, в стените, огъваха перилата, сякаш бяха от тел. Цялата постройка се тресеше. Имах чувството, че се накланя като кулата в Пиза. Когато отворих очи, пласт прах и пепел ни покриваше отвсякъде. Вътре в жилището се стелеше непрогледен облак; прехвърчаха орляци горящи сажди. Някъде там се долавяше силуетът на любимката, която пищеше ли, пищеше ужасена.
С лакти се изправих на барикадата. Дузини, стотици чудовища се бяха изпарили. Труповете бяха пръснати, агонизиращите се влачеха между мъртвите. Премигах, отрих бузите и челото си, и извиках:
— Батис, помогнете ми!
Оцелелите не обръщаха внимание на мъртвите. Напираха с вой към отворената врата. Полусъвзел се или съвсем побъркан, Батис стреля с пушката срещу гмежта. Аз също, с бързината на картечница. Беше невъзможно да пропуснеш целта. Умираха като фанатици, падаха и падналите спъваха тези, които идваха след тях.
— Продължавайте да стреляте — изревах и оставих пушката. — Не позволявайте да се приближат до вратата!
Моето намерение бе да активирам втория заряд, но битката бе тъй разгорещена, че сбърках: вместо да възпламеня динамита на втората линия, хвърлих във въздуха третата, по-отзад. Половината гора хвръкна нагоре.
Черно-гранатова гъба се издигна на двайсет и пет — петдесет метра височина. Въпреки слоя сняг, дърветата горяха като кибритени клечки и много от тях се изстрелваха във въздуха, въртяха се около оста на корените и падаха върху нас. Парчета от тела се набиваха върху коловете. Бомбардираха ни като топовни залпове и един череп се разби върху блиндажа на балкончето в момента, когато до нас достигна въздушната вълна. Повлече повечето чували и мен самия с мощта на тропически ураган. Изведнъж се озовах вътре в стаята. Влачех се на лакти сред гъст черен дим, който ме задушаваше. Подът беше застлан с пясък и искри, които прехвърчаха. Някъде навън динамитни заряди избухваха със закъснение под влияние на експлозиите. Дъхът ми лъхаше на сяра. Закашлях се, изплюх и видях любимката безпомощна в един ъгъл на къщата. За секунда разменихме погледи. Тя не разбираше нищо. Нито пък аз. Какво ставаше? Тази експлозивна мощ надвишаваше и най-оптимистичните ни предвиждания. Къде беше Батис? Дали бе паднал от фара като моряк от кораб? Да, Батис. Стана ми ясно, че през последните дни, докато аз преглеждах разпръснатите заряди и събирах парчета картеч, той не бе устоял на съблазънта да добави още шашки. Бяхме се разбрали за всеки случай да спестим част от динамита. Но несъмнено скришом бе използвал всичкия, с който разполагахме. Ако първата и третата линия с динамит за малко не ни убиха, какво щеше да стане, когато задействаме втората, с мощност колкото двете заедно?